Антъни Тролъп - Барчестърски кули

В следобедните часове научи, че деканът е починал и че мистър Куивърфул е окончателно назначен за управител на старопиталището.

Вечерта мина да я види баща й и тя трябваше да повтори своя разказ или поне онази част, която намери за възможно да сподели с него. Всъщност той не беше много изненадан от нахалството на мистър Слоуп, но се престори на учуден, за да пощади чувствата на дъщеря си. Преструвката му обаче беше доста неумела и не можа да я заблуди.

— Ясно ми е — каза тя, — че не виждаш нищо необикновено в начина, по който мистър Слоуп се отнесе с мен. — Елинор не му бе казала нищо нито за прегръдката, нито за това как бе посрещнала тази прегръдка.

— Не виждам нищо чудно в това, че моята Елинор е предизвикала възхищение у някого.

— А според мен е чудно — възрази тя, — че един мъж може да прояви подобна дързост, без да е получавал каквото и да е поощрение.

Мистър Хардинг не отговори нищо. За архидякона това би било повод да произнесе тирада, която не би посрамила и Вилдад Савхееца 133.

— Но нали ще кажеш на архидякона? — попита мистър Хардинг.

— Какво да му кажа? — рязко отвърна Елинор.

— Или на Сюзан? — продължи мистър Хардинг. — Нали ще кажеш на Сюзан, ще им обясниш колко несправедливо са те подозирали, че ухажванията на този човек биха могли да ти бъдат приятни?

— Нека сами стигнат до този извод. Никога вече няма да спомена съзнателно името на мистър Слоуп в тяхно присъствие.

— Може ли тогава аз?

— Ако това е необходимо за твоето душевно спокойствие, то аз нямам право да ти попреча да го сториш. Но те моля да не го правиш заради мене. Доктор Грантли никога не е имал много добро мнение за мен и никога няма да има. Мисля, че дори не държа на това.

И те преминаха към старопиталището.

— Вярно ли е, татко?

— Какво, мила? За декана ли? Да, страхувам се, че е вярно. Тоест с положителност зная, че е така.

— Горката мис Трефойл! Толкова ми е мъчно за нея. Но нямах предвид това — каза Елинор. — Говорех за старопиталището.

— Да, мила. Както изглежда, управител ще бъде мистър Куивърфул.

— О, каква несправедливост!

— Не, мила, съвсем не е несправедливо. Сигурен съм, че това място е напълно подходящо за него.

— Но ти много добре знаеш, татко, че това не е справедливо. Вдъхваха ти такива надежди, ти вече разчиташе, че ще се върнеш в стария си дом — и изведнъж го дават на съвсем външен човек!

— Мила моя, епископът има право да го даде, на когото намери за добре.

— Не съм съгласна, татко. Той няма такова право. Не става въпрос да бъдеш назначен на ново място. Ако у епископа има останала дори капчица справедливост…

— Епископът ми го предложи вече при определени условия. Аз не бях съгласен с тези условия и затова се отказах. Така че няма от какво да се оплаквам.

— Условия! Той нямаше никакво право да поставя условия.

— Не знам, но, изглежда, е имал такова право. И да си призная, Нели, аз всъщност съм доволен, че стана така. Откакто старопиталището се превърна в обект на такива разгорещени спорове, загубих всякакво желание да се върна там.

— Но нали искаше да се върнеш в нашия стар дом, татко? Ти сам ми каза това.

— Да, мила. Наистина исках, но това мое желание не трая дълго — то едва ли беше много разумно. Остарявам вече и повече от всичко на този свят имам нужда от мир и спокойствие. Ако се бях върнал в старопиталището, щях да имам безкрайни разправии с епископа, с неговия капелан, с архидякона. Нямам вече сили за това, не мога да се справя с толкова проблеми. Ето защо не съм недоволен, че оставам при моята малка църква „Свети Кътбърт“. Няма да умра от глад — засмя се той, — поне докато имам тебе.

— Значи, ще дойдеш да живееш при мен, татко? — настойчиво попита Елинор, като хвана двете му ръце. — Ако направиш това, ако обещаеш, че ще го направиш, ще призная, че си прав.

— Във всеки случай днес ще вечеряме заедно.

— Не, но нали ще останеш да живееш тук? Откажи се от тази задушна, противна стаичка на Хай Стрийт.

— Но, мила, тази стаичка е много приятна, а ти не си никак учтива!

— О, татко, не се шегувай. Там не е подходящо за теб. Сам казваш, че започващ да остаряваш, макар че аз не съм съгласна с това.

— Така ли, мила?

— Да, татко, ти съвсем не си стар — истински стар. Но си достатъчно възрастен, за да имаш нужда от прилична и уютна стая. Знаеш колко самотни се чувствуваме тук с Мери. Знаеш, че никой не спи в голямата спалня. Не е никак любезно от твоя страна да проявяваш такава упоритост, след като си толкова нужен тук.