Антъни Тролъп - Барчестърски кули

И доктор Гуин, и мистър Стейпъл, пък и мистър Еърбин изобщо не подозираха, че същият този мистър Слоуп, за когото говореха, полагаше максимални усилия да настани в старопиталището тъкмо техния кандидат и че изгонването му от двореца, където според тях той се бе укрепил така непоклатимо, беше вече решено от властелините на епархията.

— Помнете ми думата — каза тюторът, — ако този Куивърфул бъде напъхан в старопиталището, а доктор Трефойл умре, нищо чудно правителството да назначи мистър Хардинг за декан на Барчестърската катедрала. То ще се почувствува длъжно да направи нещо за него след целия този шум около неговата оставка.

Доктор Гуин не каза нищо, но добре запомни това предсказание. Ако мистър Хардинг не успее да стане управител на старопиталището, защо пък да не бъде декан на Барчестър?

Така съвещанието завърши, без да се стигне до определено решение, а на следващия ден доктор Гуин и мистър Еърбин заминаха за Плъмстед.

Денят на улаторнското увеселение настъпи и там се събра цял свят — или поне тази част от света, на която мис Торн беше изпратила покани. Както вече казахме, епископът се бе върнал предишната вечер; със същия влак от Оксфорд пристигнаха доктор Гуин и мистър Еърбин. Архидяконът бе дошъл със своята карета да посрещне ректора, така че по перона премина цяла процесия от клерикални сановници.

Семейство Станъп пристигна в Улаторн според гореописаната крайно неприятна уговорка. Елинор седна в тяхната карета, изпълнена с мрачни предчувствия, а мистър Слоуп я последва най-триумфално.

Тази сутрин той бе получил много любезно писмо от сър Николас Фицвигин, което наистина не съдържаше особени обещания, но мистър Слоуп знаеше (или поне така му се струваше), че не е прието държавните мъже да дават обещания. Макар и да не обещаваше нищо, сър Николас намекваше много — той изразяваше дълбокото си убеждение, че мистър Слоуп би бил прекрасен декан, и му пожелаваше най-големи успехи. Вярно, добавяше, че тъй като не е член на кабинета, към него не се обръщат за съвет в подобни случаи, а дори и да реши сам да изкаже мнението си, гласът му изобщо нямало да бъде чут. Но всичко това Слоуп взе за обичайна проява на сдържаност от страна на едно високопоставено лице. Предвкусваната от него победа стана пълна, след като преди самото заминаване за Улаторн му бе връчено още едно писмо.

Освен това мистър Слоуп очакваше с нетърпение мига, когато щеше да помогне на мисис Болд да слезе от каретата на доктор Станъп пред очите на всички поканени. Мисълта за тази церемония го радваше толкова, колкото, от друга страна, ужасяваше Елинор. Той бе окончателно решил да се хвърли в нозете на вдовицата и да постави цялото си щастие в нейни ръце, а днешното многообещаващо утро му се струваше благоприятно за подобно начинание. Напоследък синьората не беше никак любезна с него. Наистина тя го приемаше и изслушваше без гняв признанията му, но макар че му позволяваше да я нарича най-прекрасна от всички жени, да целува ръката й и да се обявява за неин обожател, неин верен поданик и роб, тя го подлагаше на безмилостни мъчения, хокаше го и му се надсмиваше.

През цялата сутрин на този тържествен ден мис Торн беше много развълнувана, но и безкрайно щастлива. Мистър Торн, макар и да не беше инициатор на празненството, работеше, без да скръства ръце. Но може би най-зает, най-деен и най-енергичен от всички обитатели на Улаторн бе мистър Пломаси, управителят на имението. Когато бил жив бащата на мистър Торн, а във Франция управлявала Директорията, същият този мистър Пломаси бил изпратен в Париж с писма до някакъв виден роялист, скрити в тока на ботуша му. Съдбата го закриляла и той се върнал в Англия невредим. Тогава бил много млад, а сега беше съвсем остарял, но този подвиг му бе осигурил славата на изкусен политик и верен пазител на тайни, която и днес му служеше не по-зле, отколкото в дните на неговия апогей. Мистър Пломаси беше управител на Улаторн повече от петдесет години и никога не се бе преуморявал от работа. Кой би дръзнал да очаква груба работа от човек, благополучно пренесъл в тока си нещо, което, ако беше открито, би могло да му струва главата? Ето защо мистър Пломаси не знаеше какво означава тежък труд, а през последните години изобщо забрави какво е труд. Той обичаше разходките из гората, затова избираше дърветата, които трябваше да бъдат отсечени. Обичаше цветарството, затова градинарите не смееха да посадят нито един храст и да изкопаят нито една леха без неговата изрична благословия. По тези въпроси той невинаги беше съгласен с господарката си, но много рядко й позволяваше да му се наложи.