Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Марк Антоний беше един добър стар кон, много подходящ за обичайните ловни занимания на мистър Торн. Наистина той не прескачаше особено пъргаво живия плет, но беше много надежден на полето и по пътищата. Никога обаче не беше язден от копиеносец и мистър Торн нямаше особено желание да го подлага на подобно изпитание нито със, нито без чувал с брашно. Той взе да мънка и да хъка и накрая заяви, че Марк Антоний може да се подплаши.

— Вземи тогава дорестия — каза неуморимата мис Торн.

— Дават му лекарство — отвърна Уилфред.

— Тогава Велзевул! Знам, че е тук, защото преди малко видях Питър да го разхожда.

— Скъпа Моника, той е толкова буен, че едва го удържам, а щом види тази разтракана въртележка, ще пребие и себе си, и мене.

Разтракана въртележка! Приспособлението, което беше приготвила с толкова нежни грижи, играта, която трябваше да забавлява местните юначаги, състезанието, което беше възвисено от любовта на толкова нейни предци! Сърцето я заболя от тази дума, изречена от устата на собствения й брат. Бяха останали само двама на света и мис Тори винаги се бе придържала към правилото да не казва нищо, което би могло да раздразни брат й. Тя често страдаше от неговото равнодушие към осветените от времето британски обичаи, но винаги бе страдала мълчаливо. Твърдо вярваше, че е недопустимо един глава на семейство да бъде поучаван в собствения му дом, а мис Торн никога не изменяше на своите принципи. Но този път бе подложена на много тежко изпитание. Покритите й с бръчки бузи се изчервиха и във все още ясните й очи блесна огън, но тя пак успя да се сдържи. Реши днес да не говори повече с брат си за състезанията с копие.

Тя продължи да сърба чая си, потънала в безмълвна скръб, и мислеше с мъчително съжаление за славните дни, когато нейният велик предтеча Илфрид бе победоносно защищавал Улаторн от нормандския нашественик. Но този дух бе угаснал днес в тяхното семейство — само една безполезна искра гореше все още в нейната гръд. А и тя самата… нима и тя не се готвеше да посрещне една потомка на същите тези норманди, една надута графиня с пофренчено име, която навярно ще си помисли, че е направила голяма чест на Улаторн, като е престъпила неговия праг? Можеше ли да се очаква, че високоблагородният Джон, синът на граф Де Курси, ще излезе на игрището рамо до рамо със саксонските йомани? И защо да иска от брат си нещо, което биха отказали да направят неговите гости?

За миг тя изведнъж се усъмни в разумността на собствените си убеждения. Може би народите, които са обречени да живеят на една и съща земя, трябва да си правят взаимни отстъпки и да възприемат някои от обичаите на своите съжители. Може би след повече от пет века тясно общуване не беше възможно нормандите да си останат норманди, а саксите — сакси. Може би в края на краищата съседите й щяха да се окажат по-мъдри от нея самата. Такива подозрения минаваха понякога през главата на мис Торн и я натъжаваха. Но никога не бе й хрумвало, че така скъпото на сърцето й състезание с копие е само по-нова версия на едно старинно развлечение на нормандските рицари, приспособяване на благородните турнири към вкусовете и навиците на саксонските йомани. Тя не знаеше това и би било жестоко да й се каже истината.

Когато видя сълзи в очите й, мистър Торн се разкая за необмислените си думи. И той се придържаше строго към правилото да се отнася с уважение към всяка прищявка на сестра си, макар и да не спазваше това правило тъй неотклонно, както правеше тя. Но намеренията му бяха точно толкова похвални и всяка погрешна стъпка го огорчаваше дълбоко.

— Скъпа Моника — каза той, — моля те да ми простиш. Нямах никакво намерение да кажа нещо лошо за тази игра. Като я нарекох разтракана въртележка, имах предвид само хората на моята възраст. Все забравяш, че не съм вече младеж.

— Но ти в никой случай не си и старец, Уилфред — рече тя, приела вътрешно неговото извинение, и му се усмихна, въпреки че сълзите й още не бяха изсъхнали.

— Ако бях на двайсет и пет или поне на трийсет — продължи той, — цял ден бих яздил и хвърлял копие.

— Но ти си достатъчно млад, за да ходиш на лов и да стреляш. А щом не се плашиш от канавките и живия плет, сигурно ще можеш да поразиш и мишената.

— Но когато прескачам живия плет, мила — а това не ми се случва много често, — не ме преследва никакъв чувал с брашно. Помисли само как ще заведа графинята до масата за закуска, ако целият ми врат е побелял от брашно!

Мис Торн не каза повече нищо. Не й хареса, че той спомена за графинята. Не можеше да не изпита огорчение при мисълта, че древните саксонски игри в Улаторн могат да пострадат заради една дама от рода Де Курси. Но тя видя, че няма никакъв смисъл да настоява. Мистър Торн бе освободен от задължението да се яви на игрището и мис Торн възложи всичките си надежди на един свой млад рицар, към когото беше разположена изключително добре, тъй като по нейните думи той можеше да бъде образец на всички днешни младежи и великолепен представител на истинските английски йомани.