Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но за нещастие в обществения живот днес няма място за мъченици и затова в него липсва всякаква преданост към идеите. Ако джентълмените с десет хиляди фунта годишен доход можеха да умрат на прага на своите жилища в защита на протекционизма, няма съмнение, че около половин дузина стари баронети биха приели тази славна смърт и школата на протекционизма щеше да има днес голям брой привърженици. Но кой може да се сражава ожесточено в битка, в която нищо не го заплашва? Том Стейпъл с готовност би се оставил да бъде побит на кол пред някоя парламентарна комисия, ако чрез тази саможертва би вдъхнал своя борчески дух на всички членове на хебдомадалния съвет.

Том Стейпъл беше от хората, които дълбоко в сърцето си одобряваха кредитната система, толкова на мода някога между студентите и местните търговци. Той добре разбираше, че в днешното време на повсеместен упадък е напълно безсмислено да спори публично с „Юпитер“ по този въпрос. „Юпитер“ се бе нагърбил с ръководството на университета и Том Стейпъл си даваше сметка, че не е по силите му да се пребори с такъв противник. Но тайничко и насаме с верните си съмишленици неведнъж изтъкваше, че кредитната система била много полезно изпитание за младите хора.

Лошите, казваше той, слабите и негодните за нищо попадат в капана и си изгарят ръцете, но добрите младежите с характер, онези, които са способни да прославят своята алма-матер, минават през това изпитание невредими. Каква е заслугата на един млад човек, който оцелява само благодарение на това че го пазят, закрилят и ограничават като ученик? По този начин само се отлага моментът на неговото съзряване и той ще се почувствува възрастен не на двадесет, а на двадесет и четири години. Ако в колежа са го водили с юзда, ще я скъса, докато се готви за адвокатура в Лондон; вържат ли го там, ще се развихри по-късно, когато е вече женен. Човек все някога трябва да се налудува. Ето как разсъждаваше Том Стейпъл за младежта — може би не много последователно, но въз основа на дългогодишния си практически опит.

И сега той на драго сърце сподели придобитата от него мъдрост с доктор Гуин и мистър Еърбин.

— И дума не може да става — заяви той в желанието си да докаже, че няма никаква опасност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала.

— И аз мисля така — каза ректорът. — Човек в неговото положение и с такава репутация!

— Що се отнася до репутацията — отбеляза Том Стейпъл, — аз не бих разчитал на това. Напоследък предпочитат да избират за декани не съвсем порядъчни свещеници. Малко лекомислие или дори зрънце вероотстъпничество — ето най-добрата препоръка за тях. Но изборът не може да се спре на мистър Слоуп: последните двама декани са били възпитаници на Кеймбридж, а посочете поне един случай, когато да са назначили трима души подред от един и същи университет. Ние никога не получаваме полагащия ни се дял и сигурно ще бъде така и занапред, но поне едно от всеки три назначения е наше.

— Тези правила отлетяха вече в миналото — каза мистър Еърбин.

— Какво ли не отлетя в миналото — отвърна Том Стейпъл. — Пурата е изпушена докрай и ние сме само пепелта.

— Говорете само за себе си, Стейпъл — каза ректорът.

— Говоря за всички — упорито държеше на своето тюторът. — Работите взимат такъв обрат, че скоро в цялата страна животът ще стане направо непоносим. Никой вече не е в състояние да управлява сам себе си или тези, които са му подвластни. Правителството досажда на всички ни, а пресата досажда на правителството. И все пак мистър Слоуп няма да стане декан на Барчестърската катедрала.

— А кой ще стане управител на старопиталището? — попита мистър Еърбин.

— Чух, че на това място е вече назначен мистър Куивърфул — отвърна Том Стейпъл.

— Едва ли — отбеляза ректорът. — Намирам, че доктор Прауди не е толкова късоглед, та да налети на такъв риф. А и самият мистър Слоуп би трябвало да бъде достатъчно благоразумен и да му попречи.

— Но може би мистър Слоуп няма нищо против патрона му да заседне на подводен риф — каза подозрително настроеният тютор.

— Но какво би спечелил от това? — попита мистър Еърбин.

— Невъзможно е да се разбере двойната игра на човек като него — рече мистър Стейпъл. — Напълно ясно е, че епископ Прауди е изцяло в ръцете му, както е ясно, че той обърна небето и земята, за да настани този мистър Куивърфул в старопиталището, макар и да не може да не вижда, че подобно назначение би било пагубно за епископа. Не е възможно да се разберат подбудите на такъв човек и е страшно да се помисли — с дълбока въздишка завърши Том Стейпъл, — че от неговите интриги може да зависи съдбата и благополучието на мнозина добри хора.