Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Разбира се, разбира се! — рече епископът. — Но нали знаете, мила, за да спазим приличие.

— Но аз не искам да спазвам приличие, нека всички видят мистър Слоуп в истинската му светлина — като двуличен, хитър, подъл интригант. Аз го следя отдавна — той и не подозира колко много знам за него. Задиря по най-неприличен начин онази куца италианка. Нейното семейство е позор за Барчестър и мистър Слоуп също е позор за Барчестър. Ако не внимава, вместо да стане декан, може да изгуби изобщо сана си. Декан ли! Този нахалник е напрано полудял!

Епископът не направи повече опит да оправдае себе си или своя капелан и това негово смирение и покорство бе богато възнаградено. Скоро двамата с жена си отидоха да вечерят и той прекара една тъй приятна вечер, каквато отдавна не беше прекарвал в собствения си дом. Дъщерите му свиреха и пееха, докато епископът сърбаше кафето си и четеше вестника, а мисис Прауди го разпитваше весело за архиепископа. След това той си легна щастлив и доволен и спа тъй сладко, сякаш мисис Прауди беше самата Гризелда 108. На сутринта, докато се бръснеше, стягайки се за празненството в Улаторн, той окончателно реши никога вече да не вдига копие срещу такъв неуязвим войн, какъвто беше мисис Прауди.

Както вече казахме, разходката на мистър Еърбин под дърветата в плъмстедския черковен двор не беше никак весела. Той се срещна с останалите обитатели на дома едва на вечеря и те не забелязаха нищо особено в него. Но през този ден мистър Еърбин, верен на своя навик, си бе поставил много въпроси, на които даде много отговори, и в крайна сметка стигна до извода, че е голямо магаре. Реши, че е твърде стар и твърде изхабен, за да се влюбва тепърва, и че е пропуснал да го стори, когато му е било времето, затова сега трябва да легне, на каквото сам си е постлал. След това се запита дали наистина обича тази жена и си отговори, не без дълга вътрешна борба, но най-после искрено, че безспорно я обича. После се запита дали не обича и нейните пари и пак си отговори, че ги обича. Но този път отговорът му не беше искрен. Негова вечна слабост беше да подозира себе си във всевъзможни нечисти подбуди по отношение на своите постъпки. Вярно е, че при положението му, с тези малки доходи, свикнал на досегашната професорска заплата, на университетски лукс и скъпо струващи удобства, той вероятно би се поколебал да се ожени за бедна жена, колкото и да му е харесала тя; без съмнение състоянието на Елинор премахваше всички пречки от този род, но нямаше никакво съмнение също така, че той се бе влюбил в нея без всякаква мисъл за облагите, които би могъл да извлече от нейното богатство.

Докато стоеше до камината, броейки квадратчетата на килима и претегляйки внимателно собствените си шансове, мисълта за приличното състояние на мисис Болд съвсем не охлади жарта на първите му чувства към нея.

А и защо да я охлажда? Можем ли да очакваме такова нещо дори от най-чистия измежду хората? Както и да е, мистър Еърбин произнесе за себе си обвинителна присъда: реши, че е бил длъжен да потисне чувствата си и че не е постъпил като най-чистия измежду хората.

След това той стигна до още един, малко по-уместен извод — че Елинор е напълно равнодушна към него и че по всяка вероятност не е толкова равнодушна към неговия съперник. После взе решение да не мисли повече за нея и продължи да мисли за нея, докато не започна да изпитва силно желание да се удави в потока, който лъкатушеше покрай градината на архидякона.

Освен това мисълта му непрекъснато се насочваше и към синьора Нерони, сравняваше я с Елинор Болд, и то невинаги в полза на последната. Синьората го бе слушала с готовност, бе го ласкала и бе повярвала в него — поне тя твърдеше така. Мисис Болд също беше готова да го слуша, но никога не го ласкаеше, невинаги вярваше в него, а сега се бе разделила много гневно с мистър Еърбин. При това синьората беше по-красивата от двете, а нейният недъг я правеше още по-привлекателна — поне в неговите очи.

Но той никога не би могъл да обикне синьора Нерони така, както обичаше вече Елинор; и като не се хвърли сам в потока, започна да хвърля в него камъни; седеше на брега толкова нещастен, колкото изобщо би могъл да бъде човек в летен ден като този.

До черковния двор достигнаха звуците на звънеца за вечеря и мистър Еърбин разбра, че е време да се опомни. Чувствуваше, че се унизява в собствените си очи, че прахосва времето си в безделие и пренебрегва доброволно поетия възвишен дълг. Този следобед той трябваше да бъде между бедните в Св. Юълд, вместо да скита из плъмстедската градина като отблъснат влюбен, който въздиша унило и се отдава на въображаеми скърби и Вертерова печал. Срамуваше се от себе си и реши колкото може по-бързо да възвърне своето достойнство в собствените си очи.