Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Елинор, разбира се, не се разсърди и изрази горещата си надежда, че Мадлин ще прекара приятно на празненството. Тя, разбира се, трябваше да отстъпи и да даде съгласието си да пътува в една карета с мистър Слоуп. Всъщност бе поставена пред избора или да приеме това решение, или да обясни отказа си, а в никой случай не искаше да обяснява на Шарлот Станъп какво се бе случило в Плъмстед.

Но тази перспектива й беше крайно неприятна. Започна да си измисля хиляди планове за спасение: да каже, че е болна и изобщо да не замине; да убеди Мери Болд да отиде, въпреки че не беше поканена, което би наложило да придружи зълва си в отделна карета; беше готова буквално на всичко, само и само мистър Еърбин да не види как слиза от една карета с мистър Слоуп. Но когато настъпи съдбовното утро, тя нямаше готов план и мистър Слоуп я придружи до каретата на доктор Станъп, последва я вътре и седна срещу нея.

Епископът се завърна в навечерието на улаторъското увеселение и бе посрещнат с лъчезарна усмивка от спътницата на своите дни. Веднага след пристигането си той се промъкна с трепетно сърце в своята тоалетна стая, тъй като очакваше страшно възмездие за просрочените три дни. Но оказаният му прием не би могъл да бъде по-радостен и по-сърдечен: неговите дъщери излязоха да го целунат и техните целувки бяха като балсам за обезпокоения му дух, а мисис Прауди, „макар несвикнала на нежност“ 106, го прегърна силно и го нарече едва ли не свое скъпо, мило, добричко, любимо епископче. Това беше една много приятна изненада.

Мисис Прауди реши да промени малко тактиката си — не защото имаше някакви причини да не одобрява досегашното си поведение, а просто защото беше докарала нещата дотам, че не рискуваше нищо с това. Тя се бе наложила над мистър Слоуп и смяташе за полезно да покаже на мъжа си, че ако никой не й пречи, ако той й се покорява и й позволява да властвува над другите, тя няма да пропусне да го възнагради. Мистър Слоуп нямаше на какво да разчита в борбата си срещу нея. Тя можеше не само да изпепели клетия епископ с полунощния си гняв, но и да подслади живота му, ако иска, с хиляди нежни грижи. Можеше да направи кабинета му уютен, да го облече не по-лошо от всички други епископи, да му дари вкусни обеди, уютен огън в камината и спокоен живот. Тя беше готова да му даде всичко това, стига само да е послушен. А ако не… Но нека бъдем откровени — мъките му през онази ужасна нощ бяла тъй жестоки, че борческият дух в него бе съвсем угаснал.

Веднага щом епископът се преоблече, тя се върна при него.

— Надявам се, че сте прекарали приятно в… — каза тя, като седна до камината.

От другата й страна в своето кресло се бе разположил доктор Прауди и поглаждаше прасците си. Камината в кабинета му бе запалена за първи път тази есен и това му доставяше голямо удоволствие, тъй като нашият добър епископ обичаше топлината и уюта. Да, отвърна той, бил прекарал много приятно. Архиепископът проявил изключителна любезност, а и жена му не останала по-назад.

Мисис Прауди беше просто възхитена. Нищо не я радвало повече от мисълта, че „и нейната рожба е на почит“. Не употреби наистина точно тези думи, но смисълът на казаното беше същият. И след като достатъчно приласка своето епископче, тя премина към същественото.

— Горкият ни декан е все още жив — каза мисис Прауди.

— Да, да, чух — отвърна епископът. — Утре ще отида у тях веднага след закуска.

— Утре сутринта сме канени в Улаторн, мили. Трябва да бъдем там доста рано — някъде около дванайсет.

— А, да… Ами тогава ще го отложа за следващия ден — каза епископът.

— Много ли говорихте за това в…? — попита мисис Прауди.

— За кое?

— За приемника на декана — уточни мисис Прауди, а в очите й отново се появи познатият пламък, който накара епископа да се почувствува по-малко уютно.

— За приемника на декана ли? Искаш да кажеш, ако деканът умре? Почти нищо, мила. Само две-три думи.

— А какво казахте вие, епископе?

— Ами казах, че според мен, в случай че… тоест ако… ако деканът умре, то според мен… — Той продължи да мънка и да заеква под строгия поглед на жена си. Защо му трябваше да понася такива мъки заради човек, когото обичаше толкова малко, колкото мистър Слоуп? Защо да се отказва от удоволствията и удобствата си, от привилегиите, които му оставаха, и да води една предварително загубена война заради някакъв си капелан? При това този капелан, ако успееше, щеше да стане не по-малък тиранин от собствената му жена. Защо изобщо да воюва? Защо да спори? Защо да нарушава спокойствието си? В този момент той твърдо реши да изостави мистър Слоуп на произвола на съдбата и да приеме даровете, които му изпращаха боговете.