Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Нашият епископ много държи за декан да бъда назначен именно аз, дори отива утре да обсъди този въпрос с архиепископа. Мисля, че бих могъл да разчитам и на подкрепата на един от най-влиятелните членове на правителството. Но признавам, че подкрепата на «Юпитер», при положение че бъда сметнат за достоен да я получа, е по-важна за мен от всяка друга както ако допринесе за моя успех, така и ако въпреки нея все пак загубя тази битка.

Всъщност вече настъпи времето, когато никое правителство не би дръзнало да запълва най-важните църковни постове, без да се вслуша в мнението на печата. Ерата на епископите от благороден произход и на деканите аристократи е безвъзвратно отминала и днес всеки свещеник, колкото и скромно да е потеклото му, може да се надява на успех, ако трудолюбието, талантът и репутацията му привлекат общественото мнение на негова страна.

В настоящия момент ние всички чувствуваме, че становището на «Юпитер» по тези въпроси има решаващо значение, дори нещо повече — че то обикновено се налага. И ние считаме — говоря от името на свещениците от моето поколение и с моето положение, — че така и трябва да бъде. Няма по-безпристрастен покровител от «Юпитер» и никой не познава по-добре от него нуждите на хората.

Уверен съм, че няма да ме заподозрете в желание да моля за подкрепа, която Вашият вестник не би могъл да ми даде с чиста съвест. Пиша Ви, с цел да Ви уведомя, че това назначение ме интересува. На Вас оставям да решите дали съм достоен за помощта Ви. Нямаше, разбира се, да Ви пиша за всичко това, ако не мислех (а имам достатъчно основателни причини да мисля така), че «Юпитер» одобрява моите схващания по въпросите на църковната политика.

Епископът се опасява, че биха ме сметнали препалено млад за такава длъжност — на тридесет и шест години съм. Мисля, че в наше време тези опасения са излишни. Обществеността не изпитва вече симпатии към престарелите служители. Ако някой човек е изобщо способен за дадена работа, той е способен да се справи с нея и на тридесет и шест години.

Оставам искрено Ваш:

Обадая Слоуп

Т. Тауърс, ескуайър… Корт, Мидъл Темпъл“

След целия този уморителен труд мистър Слоуп пусна писмата в пощата и прекара остатъка от вечерта в краката на своята възлюбена.

Някои биха обвинили мистър Слоуп, че търси подкрепа чрез измама. Те биха изтъкнали, че той е излъгал всеки един от тримата си покровители. Може би наистина е така. Как би могъл да изпитва колебания във връзка е младостта си и същевременно да е убеден, че младостта му не е никаква пречка? Как би могъл да разчита преди всичко на подкрепата на епископа и преди всичко на подкрепата на вестника? Той знаеше много добре, че епископът отива в… съвсем не за да обсъди този въпрос с архиепископа. Налага се да признаем, че в своите домогвалия до така желаната от него длъжност той си послужи с всички лъжи, на които беше способен.

Но нека попитаме хората, които са врели и кипели в тези работи, дали той е лъгал повече, отколкото обикновено се лъже в подобни случаи. Ние, английските джентълмени, не можем да търпим думата „лъжа“, но толкова често ли се срещат държавни мъже, които да се отнасят с доверие към думите на своите колеги?

Следващата седмица в Барчестър мина на пръв поглед спокойно. Обаче сърцата на някои от неговите жители бяха по-малко спокойни от самия град. Както бе предсказал сър Омикрон Пи, старият декан беше все още жив, за голямо учудване, а — по мнението на мнозина — и за голямо неудоволствие на доктор Филгрейв. Епископът продължаваше да отсъствува. Той бе прекарал един-два дена в Лондон, а и остана у архиепископа по-дълго, отколкото предполагаше. Мистър Слоуп не беше получил още нито ред в отговор на писмата си, но разбра, че за това има основателни причини: сър Николас беше на лов за елени или на гости у кралицата в планините на Шотландия и дори неуморимият мистър Тауърс си бе позволил малко почивка, като се бе присъединил към племето туристи, които ежегодно покоряват Монблан. Мистър Слоуп узна, че не го очакваха преди последния ден на месец септември.

Мисис Болд се сближи много със семейство Станъп, към което започна да изпитва все по-дълбока привързаност. Ако я бяха попитали, тя би казала, че в лицето на Шарлот Станъп е намерила чудесна приятелка, и това би отговаряло на истинските й чувства. Но всъщност Бърти й харесваше не по-малко, само че и през ум не й минаваше да гледа на него като на свой поклонник, както не можеше да смята за такъв и някое голямо, добродушно куче. Бърти се държеше много приятелски с нея и разговаряше така свойски, както никой друг мъж. Но това ставаше почти винаги в присъствието на неговите сестри, а и дългата копринена брада, светлосините му очи и странното облекло го правеха напълно различен от останалите мъже. В отношенията си с Бърти тя допускаше по-голяма близост, отколкото в отношенията си с всеки друг, но не си даваше сметка колко опасна е тази нейна снизходителност. Веднъж се изчерви, като забеляза, че без да се усети, го е нарекла Бърти, а малко по-късно едва не се поддаде на уговорките на Шарлот, която я подтикваше да му изиграе някаква приятелска шега; добре, че все пак се опомни в последната минута.