Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Да, да, милорд — на свой ред го прекъсна мистър Слоуп, напълно разбрал намека. — Изглежда, ваше преосвещенство е прав във връзка с мистър Куивърфул. Мисля, че ще уредя без особена трудност нещата с мистър Хардинг и ще ви представя назначението за подпис съгласно вашите нареждания.

— Да, Слоуп, мисля, че така ще е най-добре. И можете да бъдете сигурен, че малкото, което е по силите ми да направя за вас, ще бъде направено.

С това разговорът им завърши.

Мистър Слоуп имаше да свърши много неща. Трябваше да направи ежедневното си посещение у синьората. Обикновеното благоразумие изискваше да се откаже от тази визита, но той беше прекалено влюбен и не се вслуша в гласа на благоразумието. Затова реши да отиде на чай у семейство Станъп; реши също (или поне така му се струваше), че това ще бъде последното му посещение у тях. Трябваше, освен това да уреди отношенията си с мисис Болд. Той беше убеден, че Елинор би украсила резиденцията на декана точно тъй, както би украсила и скромния дом на капелана, и че нейното състояние ще компенсира с излишък съкращенията в заплатата на декана, наложени от безкомпромисната Църковна комисия.

По отношение на мисис Болд той хранеше сега големи надежди. Мистър Слоуп спадаше към онези тъй многобройни ухажори, които смятат, че в любовта всичко е позволено, затова не се посвени да се възползува от услугите на собствената камериерка на Елинор. От нея той узна голяма част от случилото се в Плъмстед — не съвсем точната истина, тъй като „собствената камериерка“ не бе имала възможност да се добере до точната истина, но една достатъчно близка до нея версия. Беше му казано, че архидяконът, мисис Грантли, мистър Хардинг и мистър Еърбин са се скарали всички с „господарката“ за това, че е получила писмо от мистър Слоуп; „господарката“ отказала категорично да покаже това писмо; архидяконът й предложил да избира между мистър Слоуп с неговото писмо и плъмстедското общество и „господарката“ с голямо негодувание заявила, че „не е изгоряла за плъмстедското общество“ и че няма да се откаже от мистър Слоуп заради когото и да било от тях.

Като се има предвид източникът, от който идваха, тези сведения не бяха толкова изопачени, колкото можеше да се очаква. Те показваха ясно какви разговори се бяха водили в стаята на прислугата, а сякаш се потвърждаваха и от внезапното, установено със сигурност завръщане на Елинор, което накара мистър Слоуп да стигне до извода, че както по всичко личи, прекрасната вдовица няма да отхвърли предложението му.

Това му създаваше немалко работа. Според него по-добре беше предложението да бъде направено, преди да се разбере, че за управител на старопиталището ще бъде назначен мистър Куивърфул. В писмото си до Елинор капеланът бе заявил черно на бяло, че управител ще бъде мистър Хардинг. Би било много трудно всичко това да се представи като недоразумение, а да й напише ново писмо, в което да съобщи истината и да хвърли цялата вина върху епископа, означаваше сигурно компрометиране в нейните очи. Затова той реши да остави нещата да се развиват от само себе си и да се хвърли, без да губи време, в краката й.

Освен това трябваше да се обърне за помощ към сър Николас Фицвигин и мистър Тауърс и щом напусна кабинета на епископа, той отиде веднага да им пише. Мистър Слоуп беше високо ценен като майстор на епистоларния жанр, затова привеждаме тези писма без съкращения.

„Лично

Дворецът, Барчестър, септ. 185… г.

Драги сър Николас,

Надявам се, че благодарение на нашите досегашни отношения Вие няма да сметнете моята настояща молба за нетактична. Вероятно не сте още чули, че нашият скъп доктор Трефойл получи апоплектичен удар. Това причини дълбока скръб на всички нас в Барчестър, защото той винаги е бил образцов и като човек, и като свещеник. Но е вече на преклонна възраст и, така или иначе, не му оставаше много да живее. Вие вероятно го познавате.

Страхувам се, че няма никаква надежда за неговото оздравяване. Доколкото знам, при него сега е сър Омикрон Пи. Във всеки случай лекарите заявиха, че му остават не повече от един-два дни на тази грешна земя. Дълбоко вярвам, че душата му ще литне безметежно към лоното на вечния покой и пълното блаженство.

Епископът говори с мен за този бенефиций — той има голямо желание да го получа аз. Разбира се, на моята възраст би било твърде дръзко да мисля за подобно повишение, но Негово преосвещенство настоява толкова много, че сигурно ще трябва да приема. Негово преосвещенство заминава утре за… и възнамерява да постави въпроса пред архиепископа.