Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Зная колко заслужено високо Ви цени днешното правителство. По всички въпроси, свързани с църковните назначения, Вашето мнение ще бъде безспорно от решаваща важност. След разговора си с епископа аз естествено съм заинтересован да получа този пост. Ако бъдете така любезен да кажете някоя добра дума в моя полза, ще Ви бъда още веднъж безкрайно благодарен.

Може би няма да е излишно да добавя, че лорд В едва ли знае за този овакантен пост — или по-скоро за неговото предстоящо освобождаване (тъй като наистина няма никаква надежда за бедния доктор Трефойл). Ако Вие пръв съобщите на лорд В тъжната новина, това сигурно би Ви дало правото да изкажете своето мнение.

Разбира се, наша велика цел е да постигнем единодушие по църковните въпроси. То е особено необходимо в Барчестър, затова нашият добър епископ е толкова загрижен. Може би Вие бихте сметнали за уместно да споменете това пред лорд В, ако е във Ваша власт да повдигнете този въпрос пред Негово сиятелство.

Оставам, драги сър Николас, Ваш най-покорен слуга:

Писмото му до мистър Тауърс бе издържано в съвсем друг тон. Мистър Слоуп вярваше, че разбира до най-големите тънкости разликата между характерите и положението на своите двама адресати. Той знаеше, че за човек като сър Николас Фицвигин малко ласкателство не е никак излишно, при това от най-обикновен, всекидневен вид. Затова писмото му до сър Николас бе написано currente calamo 105и без никакво затруднение. Но на човек като мистър Тауърс не беше толкова лесно да се напише писмо, което да е хем резултатно, хем почтително, което да внуши незабелязано и деликатно необходимия план за действие. Не беше трудно да бъде поласкан доктор Прауди или сър Николас Фицвигин, но беше изключително трудно да бъде поласкан мистър Тауърс, без ласкателството да стане очевидно. А трябваше да бъде постигната именно тази цел. Освен това писмото трябваше да прави впечатление на написано без усилие, да бъде гладко, свободно, непринудено и да не издава никакви съмнения или страхове от страна на пишещия. Ето защо посланието до мистър Тауърс бе много пъти препрочитано и преписвано, така че мистър Слоуп едва успя да се преоблече и да стигне до дома на доктор Станъп тази вечер.

Когато беше готово за изпращане, то имаше следния вид:

„Лично

Барчестър, септ. 185… г.

(Мистър Слоуп нарочно не спомена нищо за «двореца», предполагайки, че това няма да се хареса на мистър Тауърс. Той си спомни как един много известен мъж бе веднъж остро разкритикуван, задето бе адресирал своето писмо от Уиндзорския замък.)

Уважаеми господине,

Тази сутрин всички ние бяхме потресени от вестта, че нашият скъп декан Трефойл е получил удар. Това е станало към девет часа сутринта. Пиша Ви сега, за да успея да изпратя писмото е вечерната поща. Той е още жив, но, изглежда, няма никаква надежда да се съвземе. Тук е — или всеки момент ще пристигне — сър Омикрон Пи, но дори и сър Омикрон би могъл само да потвърди присъдата на своите по-малко прославени събратя, че нищо не може да се направи. Земните часове на бедния доктор Трефойл са преброени. Не зная дали го познавате. Той беше един добър, кротък, милосърден човек, който принадлежеше, разбира се, към старата школа, както и всеки друг свещеник над седемдесетгодишна възраст.

Но аз не Ви пиша само за да Ви съобщя тази новина — без съмнение някой от Вашите меркурии Ви е уведомил вече за това; пиша, следвайки Вашия пример, с оглед не толкова на миналото, колкото на бъдещето.

Тук вече се разпространяват немалко слухове за бъдещия приемник на доктор Трефойл и между споменаваните имена не на последно място се посочва и това на Вашия покорен слуга; с една дума, аз съм кандидат за този бенефиций. Вероятно знаете, че след назначаването на епископ Прауди в епархията, аз положих немалко усилия, и то, ще се осмеля да кажа, не без известен успех. Ние с него сме почти винаги единодушни по въпросите както на нашата вяра, така и на църковната дисциплина, ето защо на мен, като на негов доверен капелан, бе предоставена голяма самостоятелност. Но аз признавам, че съм си поставил по-високи цели и нямам намерение да бъда цял живот капелан на който и да било епископ.

Днес от никого не се изисква толкова енергия, колкото от нашите декани. Нашите катедрали, тези наистина внушителни институции, са потънали в дълбок сън — не, те са едва ли не мъртви и готови за полагане в гроба! А какво колосално значение биха придобили те, ако изпълнеха своето предназначение да оглавят движението напред и да бъдат пример за всички наши енорийски свещеници!