Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Ето защо, когато се появи на вечеря, той беше оживен както винаги и едва ли не сам поддържаше разговора на трапезата на архидякона. Мистър Хардинг беше неспокоен и разстроен и нямаше намерение да крие това — говореше малко, и то само с дъщеря си.

Той беше убеден, че архидяконът и мистър Еърбин са сключили съюз против Елинор, и искаше час по-скоро да се махне от тях в барчестърската си квартира и там да изчака какво още има да му поднесе съдбата. Самата дума „старопиталище“ му стана противна — тъкмо опитите да си възвърне загубеното му бяха докарали толкова страдания. Самият той беше готов веднага да отстъпи мястото на мистър Куивърфул.

Архидяконът също не беше много весел. На масата, разбира се, веднага заговориха за болестта на горкия декан. Доктор Грантли не спомена името на мистър Слоуп във връзка с очакваната смърт на доктор Трефойл: не искаше да говори сега за мистър Слоуп, нито да споделя с другите печалната си догадка, но мисълта, че неговият заклет враг би могъл да стане декан на Барчестърската катедрала, му действуваше много потискащо. Ако това станеше, ако се случеше такова ужасно бедствие, то би сложило край на неговия живот — поне доколкото този живот беше свързан с Барчестър. Съзнаваше, че ще трябва да се откаже от любимите си места и от старите си навици и да заживее мирно и кротко в Плъмстед. Появяването на доктор Прауди в двореца бе тежко изпитание за доктор Грантли, но ако в резиденцията на декана се настанеше мистър Слоуп, за архидякона нямаше да има вече въздух в Барчестър.

Стана така, че въпреки скръбта, стегнала сърцето му, мистър Еърбин изглеждаше най-весел от сътрапезниците. Мистър Хардинг и мисис Грантли му бяха дори малко сърдити за това. Първият си мислеше, че мистър Еърбин се радва на изгонването на Елинор, а мисис Грантли се чувствуваше засегната от неговото равнодушие към печалните събития на деня — упорството на Елинор, победата на мистър Слоуп и удара на бедния декан. Никой не разбираше истински другите.

Мистър Хардинг излезе от столовата почти веднага след дамите и архидяконът изля сърцето си пред мистър Еърбин. Въпросът за старопиталището го вълнуваше все така силно.

— За какво намеква този субект — каза той, — като пише на мисис Болд, че ако мистър Хардинг посети епископа, всичко щяло да бъде наред? Разбира се, аз нямам никакво намерение да давам ухо на съветите му, но може би няма да е зле мистър Хардинг да се срещне с епископа. Би било неразумно да изпуснем старопиталището само защото мисис Болд е решила да направи такава глупост.

Мистър Еърбин намекна, че според него мисис Болд едва ли ще постъпи толкова глупаво. Той каза, че по негово мнение тя съвсем не е толкова благосклонна към мистър Слоуп, колкото им се струва. Архидяконът започна да го разпитва подробно, но не можа да установи нищо определено и затвърди убеждението си, че му е писано malgrè lui 109да се сроди с мистър Слоуп. Мистър Еърбин настоя мистър Хардинг да не предприема нищо във връзка с писмото на мистър Слоуп или като последица от него.

— Ако епископът наистина е решил да назначи мистър Хардинг — аргументира се мистър Еърбин, — той ще го уведоми за това официално, а не чрез писмо, адресирано до една жена. Ако мистър Хардинг отиде в двореца, това само би наляло вода в мелницата на мистър Слоуп.

В края на краищата бе решено да не предприемат нищо до идването на знаменития доктор Гуин или поне докато не получат неговото височайшо одобрение.

Странно беше наистина да се наблюдава как тези хора говореха за мистър Хардинг, сякаш той бе играчка в ръцете им, и как замисляха своите интриги и дребни клерикални маневри, засягащи непосредствено неговото бъдеще, без дори да им хрумне да споделят плановете си с него. Ставаше въпрос за хубав дом и приличен доход — беше много желателно и дори справедливо те да бъдат дадени на мистър Хардинг, но не това бе главната им грижа. Важното беше да спечелят битката с епископа и ако е възможно, да смажат мистър Слоуп. Мистър Слоуп бе посочил (поне те мислеха така) свой кандидат. Най-добрият вариант би бил назначението на мистър Куивърфул да бъде обявено публично, а впоследствие да се наложи то да бъде отменено под натиска на възмутената общественост, надигнала своя глас, за да защити правата на мистър Хардинг. Но на това едва ли можеше да се разчита — щеше да се възмути твърде малка част от обществеността, която на всичко отгоре нямаше навик да надига своя глас, при каквито и да е обстоятелства. Освен това мястото беше вече донякъде предложено на мистър Хардинг и той донякъде се бе отказал от него.