Антъни Тролъп - Барчестърски кули

— Казаха ми — съвсем бавно произнесе мисис Прауди, — че мистър Слоуп се стреми към деканския пост.

— Да… изглежда, се стреми — каза епископът.

— А какво казва архиепископът по този въпрос? — запита мисис Прауди.

— Вижте какво, мила, всъщност аз обещах на мистър Слоуп да поговоря с архиепископа. Мистър Слоуп ме помоли за това. Твърде дръзко от негова страна, признавам… но това не ме засяга.

— Дръзко! — възмути се мисис Прауди. — Та това е най-нечувано нахалство! Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала! Как не! И какво направихте вие, епископе?

— Ами, мила, поговорих с архиепископа.

— Нима искате да кажете, че имате намерение да станете за посмешище, като подкрепяте една толкова нелепа претенция? Мистър Слоуп — декан на Барчестърската катедрала?! — Мисис Прауди тръсна глава, сложи с негодувание ръце на хълбоците си и съпругът й разбра, че мистър Слоуп никога няма да стане декан на Барчестърската катедрала. Да, мисис Прауди бе направо непобедима: ако беше съпруга на Петручио 107, дори този архиукротител на жените би се оказал незабавно под нейния чехъл.

— Това наистина е нелепо, мила.

— Тогава защо сте се опитвали да му помагате?

— Ами… аз не съм му помагал, мила… само така, малко.

— Но защо изобщо сте се намесили? Защо ви е трябвало да свързвате името си с нещо толкова абсурдно и смешно? Какво всъщност казахте на архиепископа?

— Ами просто му споменах за това; казах само, че… че ако деканът се помине, мистър Слоуп би… искал да…

— Би искал какво?

— Забравих вече как точно се изразих… би искал да заеме това място, ако то му бъде предложено… нещо от този род. Нищо повече не съм казал.

— Не е трябвало изобщо да си отваряте устата! И какво отговори архиепископът?

— Нищо не отговори, само наведе глава и потри ръце. Някой ни прекъсна, а тъй като обсъждахме новия съвет на енорийските училища, въпросът за бъдещия декан бе изоставен — след това сметнах, че не е много уместно да го повдигам отново.

— Да го повдигате отново! Много жалко, че изобщо сте го поставили! Какво ще си помисли за вас архиепископът?

— Уверявам ви, мила, архиепископът не обърна почти никакво внимание на това.

— Но как можа да ви дойде тази мисъл в главата, епископе? Как можа да ви хрумне да правите това жалко създание декан на Барчестърската катедрала? Сигурно вече е започнал да си търси и епархия — човек, който едва ли знае кой е бил дядо му, човек, когото взех гладен и гол от улицата! Декан на Барчестърската катедрала, как не! Ще му дам аз един декан!

В политическо отношение мисис Прауди се считаше за чиста проба виг, цялото й семейство беше от партията на вигите. А сред англичаните и англичанките от всички съсловия (мисис Прауди би трябвало според мен да се отнесе към първите заради необикновено силния си характер) най-нетърпими към плебейските кандидати за високи длъжности са именно чистопробните виги.

Епископът сметна за необходимо да свали всяка вина от себе си.

— Виждате ли, мила — каза той, — стори ми се, че вие с мистър Слоуп не се разбирате вече така добре, както преди.

— Да се разбираме ли?! — Мисис Прауди тупкаше припряно с крак по килимчето и стисна устни по начин, който не предвещаваше нищо добро за обекта на техния разговор.

— Започвам да мисля, че той ви е неприятен (кракът на мисис Прауди затупка все по-бързо) и че ще се чувствувате по-добре, ако напусне двореца (мисис Прауди се усмихна, както сигурно се усмихва хиената, преди да избухне в кикот), затова ми се стори, че ако той получи това място и престане да бъде мой капелан, вие няма да бъдете недоволна от такова развитие на нещата.

И хиената избухна в кикот. Нямало да бъде недоволна от такова развитие на нещата! Нямало да бъде недоволна, че врагът й ще стане декан с хиляда и двеста фунта годишно! Когато описва обичаите на своята родина, Медея уверява потресения си слушател (цитирам по изданието на Робсън), че в нейната страна пленниците биват изяждани. „Нима вие им прощавате?“, пита Медея. „Да, прощаваме им“, отвръща благият грък. „Ние пък ги изяждаме!“, заявява с настървение колхидянката. Мисис Прауди беше Медеята на Барчестър и не разбираше как е възможно да не изяде мистър Слоуп. Да му прости! Просто да се отърве от него! Да го направи декан! Не, в нейната родина хора като нея не постъпват така с пленниците! Мистър Слоуп не можеше да се надява на такава милост — тя щеше да оглозга и последната му кост.

— О, да, мили! Разбира се, че няма да е вече ваш капелан — каза тя. — След всичко станало това е напълно естествено. Не мога и да си помисля, че ще продължа да живея под един покрив с човек като него. Освен това той показа пълната си непригодност за такъв пост — само предизвикваше кавги и недоразумения сред духовенството, поставяше ви в крайно неудобно положение и се държеше така, сякаш той самият е епископ. Разбира се, че ще се махне. Но ако напусне двореца, това не означава, че трябва да отиде в резиденцията на декана!