Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Във всички тези събития ясно се чувствуваше хитрото интригантство на мистър Слоуп и именно сполуката на интригите му най-много дразнеше архидякона. Той просто се ужасяваше при мисълта, че стратегията на мистър Слоуп може да се окаже по-успешна, а точно сега изглеждаше доста вероятно мистър Слоуп да успее да го заобиколи по фланга, да проникне в тила му, да го откъсне от обоза, да превземе с атака главната му крепост и да го разбие окончателно в генералното сражение. Архидяконът смяташе, че флангът му е бил заобиколен, когато го бяха накарали да чака в приемната на епископа, а мистър Слоуп, че бяха проникнали в тила му, когато мистър Хардинг бе принуден да се откаже от предложението на епископа, че ще бъде откъснат от обоза, когато мистър Куивърфул получи старопиталището, че Елинор, неговата главна крепост, явно няма да устои на атаката и че като стане декан на Барчестърската катедрала, мистър Слоуп ще бъде считан от всички за победител в генералното сражение.

Доктор Гуин беше онзи Deus ех machina 110, който трябваше да се спусне на барчестърска сцена и да донесе избавление от тези тъжни беди. Но как да настъпи желаната мелодраматична dènouement 111, как да бъдат наказани порокът и мистър Слоуп, как да бъдат възнаградени добродетелта и архидяконът, ако богът отмъстител страда от подагра? Междувременно злото спокойно може да си тържествува, а безсилната невинност, пронизана от стрела, взета от колчана на доктор Прауди, да остане да лежи мъртва на бойното поле и даже самият доктор Гуин не ще бъде в състояние да я възкреси.

Два-три дена след заминаването на Елинор мистър Еърбин отпътува за Оксфорд, където незабавно бе приет от августейшия глава на своя колеж. Стана съвсем ясно, че доктор Гуин не е много оптимистично настроен относно ползата от едно пътуване до Барчестър и няма голямо желание да влиза в стълкновение с епископа. Подаграта наистина го бе повалила на легло, но той се чувствуваше вече по-добре и мистър Еърбин бързо си даде сметка, че ректорът можеше отдавна да е в Плъмстед, ако беше взел присърце възлаганата му мисия.

Впрочем доктор Гуин нямаше нищо против да посети своя приятел и с готовност се съгласи да тръгне за Барчестър заедно с мистър Еърбин. Той не можеше да повярва, че има и най-малка вероятност мистър Слоуп да стане декан на Барчестърската катедрала. Дори до неговите уши, каза той, стигнали слухове, представящи този джентълмен в не много благоприятна светлина, и за подобно назначение, разбира се, не можело да става и дума. Тогава се обърнаха за съвет към дясната ръка на ректора — Том Стейпъл. Том Стейпъл беше тютор на Лазаровия колеж и имаше голямо влияние в Оксфорд. Макар и да заемаше незначителна длъжност, той беше много уважаван в университета. Том Стейпъл беше неофициален глава на оксфордските тютори, които бяха на мнение, че взети заедно, всички те почти — а може би и съвсем — не отстъпват по важност на ректорите. Далеч невинаги ректорът успява да намери верния тон в отношенията си с тютора на своя колеж. Тюторите са доста често склонни да проявяват своеволие. Но в Лазаровия колеж през периода, който описваме, ректорът и тюторът бяха големи приятели и верни съюзници.

Том Стейпъл беше около четиридесет и пет годишен здравеняк, възнисък, с мургаво лице, гъста черна коса и къдрава черна брада, от която той оставяше само бакенбардите да растат на воля. Носеше винаги бяло шалче, много чисто, но завързано без онова кокетство, с което се отличават някои наши млади свещеници. Беше облечен, разбира се, в неизменния черен костюм. Мистър Стейпъл водеше напълно порядъчен живот, избягваше всякакви крайности, но все пак носът му започваше да придобива топъл оттенък, който неговите приятели приписваха на една бъчва портвайн, поставена в избата на колежа в годината, когато бъдещият тютор бе постъпил като студент. А в гласа на мистър Стейпъл се долавяше съвсем лека носова нотка, напомняща за изпития портвайн.

Напоследък Том Стейпъл беше направо нещастен — от дълго време университетската реформа 112беше за него цял кошмар, а сега се превръщаше в истинско проклятие. За разлика от повечето свои колеги той не гледаше на нея като на политическа маневра, в която можеше да вземе участие, при това не без известно усърдие — от уважение към своята партия или заради принципа. Не гледаше на нея и като на повод за дилетантска война и учтиво всекидневно опозиционерство. За тютора тя беше въпрос на живот и смърт. Запазването на статуквото в университета беше за Том Стейпъл единствената форма на съществуване и всяко преобразование означаваше за него смърт. Той с готовност би станал мъченик заради своята кауза, ако каузата му допускаше мъченичество.