Уилям Уортън - Гордост

Излизаме. Навън въобще не е студено. Много по-студено беше на тръгване от Стоунхърст Хилс; тогава вече наистина се усещаше, че наближава Хелоуин, но тук е приятно. Въздухът е мек, като че ли пълен с вода, ама топла.

И щом излизаме, татко веднага ни купува още дъвчащи бонбони. Вече сме наясно кой какви харесва и той взима на всекиго от любимите му. Мама е хванала татко под ръка и с цялата си тежест се е облегнала на него. Също както се държат някои от нашите гимназисти, като слизат от училищния автобус. Приятно ми е да ги гледам в такова настроение; може би те често се притискат така, но преди никога не ми е правило впечатление. Татко е все на работа или пък е уморен, а мама е все разтревожена, все заета с къщата, така че не им остава много време да бъдат заедно като човек с човек.

Минаваме край въртележката и ние с Лоръл им показваме животните, на които сме се возили. Сега вече са се насъбрали хора и всички животни от външната редица са заети. Спираме се да погледаме и изброяваме само петнайсет завъртания, преди да ги свалят, а ние с Лоръл се возихме най-малко трийсет обиколки, а може би и повече.

— Деца, искате ли да се повозите?

Поглеждам към Лоръл, тя тръсва отрицателно глава и сочи към дъсчената алея край морето. И двамата се подсмихваме.

— Татко, там, по-надолу има и друга въртележка, на която не сме се возили. Нека там да отидем.

— Добре, деца, както кажете.

Продължаваме нататък. Във въздуха се носят миризми, все хубави. Това са миризмите от будките, в които продават бонбони, пуканки, хотдог и карамел лакта, но и още нещо — миризма на океан, на пясък и на дъските от морската алея. Всичките са се слели в едно.

Вече приближаваме „Стената на смъртта“ и аз чувам пърпоренето на загряващите мотоциклети и, не щеш ли, истински лъвски рев. Поглеждам към татко. Той ме погалва по главата.

— Дики, признавам, че това звучи величаво. Трябва да видим такова ли е наистина.

Завързваме крачка. Около малката платформа са се насъбрали хора. Тъкмо пристигаме и ето, по-възрастният от двамата мъже се е качил върху мотоциклета си, стои изправен на седалката с разперени ръце, за да пази равновесие. По-младият е седнал на своя мотоциклет и си чисти зъбите с нокътя на кутрето. Момичето, което ги представя, казва, че това е „най-сензационният акробатически номер“. Мама ни дръпва да не отиваме много близо, страх я е, че мъжът може да падне, или пък мотоциклетът му да излети в публиката; по въпреки това ние се приближаваме. Виждам, че и на татко му харесва, не само на нас с Лоръл.

Но на мен по ми се иска да отида пак ври лъва. Щом гръмнат мотоциклетите, и той веднага отвръща с рев. Реве, след това ръмжи и кашля. В дъното на клетката има лампа, така че лъвът се вижда — крачи напред-назад, като че ли е нервен, но и мен да ме сложат в мотоциклетен кош и да ме въртят по оная отвесна стена, както е показано на рекламните снимки, и аз ще бъда нервен.

Оказва се, че голямото кръгло нещо, дето стърчи зад лъвската клетка и малката платформа, е въпросната „Стена на смъртта“. Прилича на газовия резервоар на ъгъла на Лонг Лейн и Маршъл Роуд, само дето не е чак толкова голяма и е от дъски. Отстрани има стълба, като онези, които се поставят по калканите на къщите, за да бягат хората по тях в случай на пожар, и тези, дето вече са си купили билети от момичето с микрофона, се качват по нея. Най-горе, на тясната пътека върху стената, стоят влезлите посетители и оттам сигурно се вижда най-хубаво.

Хващам ръката на татко и го дръпвам към клетката на лъва; искам да го разгледаме, докато е още там. Вече избутват мотоциклетите от малката платформа пред „Стената“ и ги вкарват в пистата на смъртта. Момичето е още навън, продава билети. Както се вижда, още малко, и лъвът ще го подкарат навътре за представлението.

И четирмата заставаме пред клетката на лъва. С едната си ръка мама държи татко, а с другата стиска Лоръл. Отварям сандъчето на Канибал, ама лекичко, както първия път, и точно както преди, тя едва-едва промушва главата си, колкото да вижда с половин око. Лъвът ходи напред-назад и изглежда още по-страшен, отколкото когато стои на едно място. Никога не съм знаел, че тялото на лъва е толкова дълго и че опашката му е толкова дебела. Татко се навежда напред, хубаво да го огледа.

— Дики, ако питаш мен, това бедно създание напрано изнемогва от глад. Виж, ребрата му се броят, пък и кожата на корема му е провиснала. Обзалагам се, че на ден му трябват поне пет кила месо, а тези хора едва ли изкарват достатъчно, за да го хранят както трябва.