Уилям Уортън - Гордост

Най-накрая тя намалява скоростта и постепенно се спуска в дъното на кладенеца. Спира, но остава да си седи на мотоциклета, а в това време възрастният мъж отива при лъва и го развързва. Младият чака до вратата, която води към клетката на лъва; вдигнал е дървената решетка. Стои там, стиска заострения си прът като харпун, все още е уплашен, но гледа да не му личи.

Възрастният помага на лъва да излезе от мотоциклета, хваща го за гривата и го държи близо до себе си. Той като че ли въобще не се страхува от лъва, но след като слиза от мотоциклета, момичето застава на разстояние от лъва, сваля си каската, вдига ръце във въздуха, усмихва се пресилено и крадешком поглежда към мъжа и лъва. Известно време остава така, съвсем неподвижна, с вдигнати ръце; изчаква мъжът да изведе лъва от пистата. Всички ръкопляскат. Лъвът изръмжава към младока със заострения прът, но го отминава мирно и си влиза през вратата, но когато тялото му е само наполовина скрито, младокът скача и здравата го мушва с острия край на пръта. Този път лъвът изревава силно и бързо се затичва напред през тунела, право към клетката си.

Поглеждам татко. Изведнъж ми се доплаква, без да има защо. Може би е от цялата тази възбуда. Татко гледа сърдито.

— Да дразни животното без причина! Няма извинение за такова нещо, така да знаеш, Дики. Защо му трябваше да мушка лъва, само за да го озвери. Ако питаш мен, този лъв и на мишката път ще стори; кротък е като котенце. Канибал е далеч по-проклета от него.

Той ме прегръща през рамо и понесени от тълпата, двамата тръгваме към изхода. Мама и Лоръл ни чакат отвъд. Лоръл си е купила кукличка, казва се Щастливко, като едно от седемте джуджета. Струва двайсет цента. Това е, за да не остане по-назад от мен, нали билетът ми за „Стената на смъртта“ струваше двайсет и пет цента.

Запътваме се към клетката на лъва. Той вече се е успокоил, седи си съвсем спокойно и зяпа хората, сякаш всички ония номера, които видяхме вътре, съвсем не са се случили.

Лоръл стои между татко и мама. Хванала ги е за ръка.

— Виж го, колко е красив, ама сигурно е много самотен в тази клетка. Има ли си семейство?

Татко се навежда, целува я по косата между двете плитки.

— Семейството на лъва е неговата гордост, Лори, но този лъв сигурно е роден от някоя пленена лъвица и никога не е имал семейство, нито гордост.

Извръщам глава, жал ми е за лъва. Знам, че той зяпа Канибал и не защото иска да я изяде или нещо от този род, а защото иска да се сприятели с нея.

— Тази гордост не е ли един от седемте смъртни гряха, а, татко? А лъвовете, могат ли и те като хората да извършват грехове?

— Виж какво, Дики, има най-различни видове гордост. Има истинска гордост, например, когато се гордееш с добре свършена работа, както ние с теб се гордеем, като измайсторим хубава веранда. Има и лъжлива гордост, например когато безпричинно се мислиш за по-добър от някой друг, и тази гордост е вече грях. А има и лъвска гордост и тя е неговото семейство.

— Така ли? Това ми харесва! Значи семейството е гордост. Хайде да наречем нашето семейство гордост. Винаги ще се гордея с нашата гордост и само някой да посмее да ми каже, че това е грях!

— То е точно обратното на грях, Дики. Вярвам, че ние винаги ще се гордеем с нашето семейство.

Сега пък Лоръл задърпва ръката на татко.

— А какво е обратното на грях, татко? Още от първо отделение сестра Кармелина все за грях ми говори, но никой нищо не ни е казвал за обратното на грях. Обратното значи опаката страна, нали?

Татко поглежда мама. Лицето му е грейнало в широка усмивка и аха ще прихне да се смее, но не иска да обиди Лоръл, защото знае, че тя го пита съвсем сериозно. Лоръл е много по-сериозна от мене.

Мама изважда якичката на Лоръл над пуловера й.

— Лоръл, не си блъскай главата с грехове. Аз мисля, че обратното на грях е добрина или може би милосърдие, но като се върнем вкъщи, ще можеш да отидеш при сестра Кармелина и да я помолиш да ти обясни.

Тя отново поглежда татко, но вече двамата не се подсмихват. Това за връщането вкъщи не ми изглежда нещо, за което да копнеят.

Трябва наистина да се преместим и да дойдем тук, в Уайлдуд. Какво ли е да живееш до океана? Тогава сигурно и животът ти е някак си по-значителен. У дома няма нищо друго, освен улици, тротоари, къщи и дворове; само задните улички дето са по-интересни. Няма нищо голямо, няма истинска природа. Никога не съм виждал голяма планина, само, разбира се, на картинка в книгите. Ужасно е да не си виждал езера, планини или океани. Единственото голямо нещо, което съм виждал, е небето, и то наистина е голямо, но само то не стига, защото не можеш да го докоснеш. Хващам свободната ръка на татко и здраво я стискам. В едната ми ръка е Канибал, а в другата — десницата на татко. Той ме стисва няколко пъти, сякаш ми намига, ама с ръката.