Уилям Уортън - Гордост

Кеп се замисля. Нима е нужно да живеят този циркаджийски живот? Добре знае, че ако нещо се случи с колата му, ще трябва да се прехранва като монтьор в някой гараж; като вмирисана на машинно масло маймуна ще трябва да се бъхти за другиго. Това не му харесва. Нито пък е сигурен, че ще може вечно да даяни на пистата и да остане жив.

Да кръжиш по отвесна стена с мотоциклет е жалка работа в сравнение с това да бъдеш герой от войната или пък автомобилен ас, но той си знае, че вече не е нито автомобилен ас, нито герой. Полека-лека се е превърнал в пътуващ циркаджия. Още малко, и ще почне да яде живи пилета по панаирите или да подскача гол на куц крак с плешивата си глава, за да разсмива хората като палячо.

— Кажи, ти колко изкарваш от тая стена на ден, или, ако щеш, на седмица.

Младият мотоциклетист стои настрана, изважда кибрит от джоба си, драсва една клечка в крачола на работния си комбинезон и запалва цигара.

— Зависи. Зависи от мястото и от времето. Ако пипнеш хубаво местенце, като Атлантик Сити или пък както е тук, в Асбъри, и то през сезона, тогава — пари бол. Или пък успееш да измислиш някой много хитър номер, тогава цяла годинка ще си живееш само от летните парици.

Това тук е бошлаф работа. Панаири като тоя не траят дълго, пък и навалицата не е голяма; то не си струва само вдигането и свалянето на тая пущина. Вчера, вярно, събрахме само трийсет и два долара, но оня ден бяха почти петдесет.

Той млъква и цигареният дим забулва лицето му, и без това притулено от вечерния здрач. Зарейва поглед над главата на Кеп и остава така втренчен.

— И още нещо ще ти кажа. Това, дето ме наведе на мисълта за размяната. Та ти и не подозираш какво съкровище е този твой лъв. Дресирай големия котарак да мирува в коша на мотоциклета, а ти само да го возиш по стената, и ще видиш, каква златна мина ще излезе от тая работа. Като тръгне тоя ми ти лъв да реве по пистата — истински лъв без клетка, — хората ще полудеят от страх. Бас държа, на плажа в Асбъри да застанеш, стотачка на ден не ти мърда. Пък има и други места, ей ти на̀ Уайлдуд, Атлантик Сити, дори Кейп Мей. То хората затуй се тълпят — да ги плашат, да ги плашат, ама на ужким. Затова ходят по състезания и панаири, така ли е?

Кеп знае, че е така, но не обича да мисли за това. Замислил се е какво всъщност прави с живота си. Може би трябва да се върне и отново да поеме фермата. Баща му е престарял, а майка му едва ли я бива вече.

— Добре де, ами ти за какво го правиш? Къде ти е на тебе файдата? Като си имаш такова доходно съоръжение, защо го разменяш?

— Абе сърбят ме ръцете истинско кормило да стисна. Цял живот все за състезания си мечтая, но все не смогвам да събера пара за една такава машинка, ама скоростна. Сега или никога, ти казвам. Това е последният ми шанс.

И Кеп си казва на ум, че в известен смисъл това е последният шанс и за двамата. Тръгват заедно към „Стената на смъртта“, която е наполовина разглобена. Чък, собственикът, който хвърли толкова сили да го убеждава досега, показва на Кеп как е направена стената, как се монтира и как се демонтира горе-долу за четири часа. Кеп поглежда към мотоциклетите и се заслушва в шума на моторите им; буталото на единия чука, но това може лесно да се оправи. Джими се навърта наоколо, оглежда се, прилича на роб, когото ще продават. В известен смисъл и той се продава заедно с останалия движим имот, само дето не е сигурен дали новият господар ще го поиска.

Кеп сваля колата си от камиона и я дава на Чък да обиколи няколко пъти с нея черната писта. Обяснява му, че тегли малко наляво и как това теглене може да се използва при остри завои на писти, където движението е обратно на часовниковата стрелка. Сали стои до Кеп и двамата наблюдават обиколките на Чък. Кеп вижда, че с повече тренировки от този млад мъж може да излезе добър състезател, но не и голям победител, дори и при по-солидна машина.

Сали го е хванала под ръка.

— Кеп, наистина ли ще направиш това?

— А ти какво ще кажеш, Сал? Не е късно да се откажем, още не сме дали дума. Продължаваме ли със състезанията, или се залавяме с циркаджийството?

И със свободната си ръка Кеп посочва към разпънатите шатри. Повечето каравани вече са си тръгнали. Боксовият ринг е разтурен и го качват на един камион.

— Както ти кажеш, Кеп. Навсякъде ще бъда щастлива, само да съм с тебе; за мен няма значение с какво ще се занимаваш, но не искам да караш мотоциклет по тази отвесна стена. Страх ме е за тебе, Кеп, може да пострадаш. Между другото, как така се крепи мотоциклетът толкова високо, без да падне? Това някакъв номер ли е?