Уилям Уортън - Гордост

Вечерта преди последния ден на състезанието. Кеп вече има две победи зад гърба си. Двамата със Сали се разхождат сред панаирната тълпа; късно е и повечето от зяпачите са се разотишли.

Има най-различни павилиони — с кегли, които представляват метални бутилки за мляко, с балони, по които се мятат стрелички, с боксьорски круши, които се блъскат в кръгла скала, една стрелка показва силата на удара в килограми и същевременно звъни звънче — и всички останали подмамки за лапнишарани, които правят панаирите толкова привлекателни.

Встрани от големите павилиони, в края на състезателната писта, се издигат две интересни платформи. Едната представлява боксов ринг и в единия му ъгъл върху малко столче седи смазан на вид, но истински боксьор. Въжетата на ринга са обвити с червено кадифе. Уредникът на това зрелище — плешив шкембелия на средна възраст — е седнал на ръба на ринга, в краката на своя боксьор. Клепачите на боксьора са подпухнали от тежките удари и ушите му са се накъдрили като карфиол. По веждите, челото и страните се виждат удебелени изпъкнали белези. Седнал е гърбом към ринга, с провесени през въжетата ръце и разхлабени върви на боксьорските ръкавици. Кеп вижда, че това е човек, който наистина е минал през мелницата на живота, човек като него с много, много белези. Менажерът му се провиква към Кеп.

— Ей, приятел, изглеждаш ми якичък. Що не земеш да позагрееш моето момче, а? Виждаш, никой не се натиска за облози, значи цялото удоволствие ще ти струва десетачка; издържиш ли три рунда, получаваш стотачка. А, кво ще кажеш? Освен това ще вземеш акъла и на тая хубавица.

Предложението, разбира се, не е сериозно и шкембелията дори не помръдва от мястото си. Кеп се приближава и подава ръка на двамата. Боксьорът си сваля ръкавицата и се ръкува с бинтованата си ръка. Кеп забелязва, че той е доста бавен, краката му треперят, поклаща се на пети, гледа надолу съвършено безизразно, само една плаха усмивка открива дупката от липсващите му предни зъби; сигурно и той като Стюре е останал с един-два зъба в устата си. Кеп има чувството, че познава този човек; макар и без сили, с единия си боксьорски инстинкт ще те просне на земята. Минал е най-мъжките си години, но пак се вижда, че е от класа; и той като Кеп някога е бил ас.

— О, не. Нямам шанс аз с твоя шампион. Аз съм по колите, с големите си юмруци и от картонена кутия не мога да се измъкна.

Менажерът килва глава на една страна като птица и се вглежда в Кеп.

— Ей, ти ли си онзи, дето днес спечели състезанието, а? Онзи, за когото хората разправят, че държал някъде голям лъв, а? Ти ли си?

— Аз съм.

— Знаеш ли, откакто ми казаха за този лъв, от главата си не мога да го избия. Ако му се изрежат ноктите, може тук да се бори на ринга с моето момче, както правят с кенгурата. За такова зрелище всеки ще се изръси: боксьор се бие с лъв — това е голяма работа. Той не хапе, нали?

Кеп се усмихва и поглежда към Сали. Очите й са ококорени, слуша, наблюдава. Няма много опит с циркаджии, не познава налудничавите им хрумвания, фантазии и невероятни предложения. Кеп се усмихва на менажера.

— Да де, ама той не се продава. И освен това, дори с прибрани нокти, един замах му стига на твоя човек, за да излети от ринга, а може и врата да си счупи. С един удар на лапата си възрастен лъв може да счупи гръбнака на едър тежкотоварен кон или бивол; ти въобще и не подозираш каква сила на удара притежават. Джим Торп 24 24 Джеймс (Джим) Торп (1888–1953) — американски атлет. На олимпиадата през 1912 година е трябвало да се откаже от златните си медали в пентатлона и декатлона заради по-раншната си кариера на професионален бейзболист. Б.пр. е като мимоза пред него.

— Аз само така, питам. А на теб за к’во ти е притрябвал лъв? Ще го учиш да шофира ли, що ли? Само храната му сигурно ти струва цяло състояние.

— Той ми е приятел, нещо като домашно животно. Купих го в един бар в Сан Диего още като съвсем малко лъвче. Всъщност и аз не знам какво ще правя с него в крайна сметка. Може би един ден ще го дам в някоя зоологическа градина. Въобще не ми се мисли за това.

Разменят си още една-две приказки и после Кеп тръгва към съседното съоръжение, което отдавна привлича вниманието му. Номерът се нарича „Стената на смъртта“. Издигнали са огромна дървена бъчва или кладенец с височина от около осем метра, с почти отвесни стени. Тези дървени стени са скрепени една за друга с широки метални скоби, здраво затегнати от външната страна. Има стъпала, които извеждат на върха, откъдето хората могат да наблюдават представлението долу на дъното на кладенеца.