Уилям Уортън - Гордост

— Не, не е номер. От скоростта на мотоциклета е, тя го придържа към стената. По същия начин както можеш да завъртиш ведро с вода, без да се разлее. От скоростта водата сякаш полепва по стените на ведрото.

Сали се усмихва, протяга ръка, прегръща Кеп, придърпва главата му към себе си и го целува.

— Аз пък да не знам! Никога не съм се въртяла в кръг с ведро вода. Както и никога не съм живяла във ферма.

— Жалко, защото ако питаш мен, от теб щеше да излезе превъзходна фермерка.

Кеп я хваща, обръща я с лице към себе си, държи я на една ръка разстояние и я оглежда от главата до петите.

— Да, лейди, изглеждаш ми силничка, я да пипна тези мускули.

Сали запретва късите си ръкави, свива ръка в лакътя и стяга мускула си с все сила; Кеп уж е смаян от издутия й бицепс.

— Е, какво, не е зле за жена, нали? Сигурно съм заякнала от телефонните кабели: мушни, извади, мушни, извади.

— Сал, има и още нещо, което може да направим с теб — да се върнем във фермата. Знаеш ли, предпочитам го пред възможността да се цаня в някой гараж, ако, разбира се, изпаднем дотам. Искам да се върна във фермата и да имам цял отбор деца.

— Все още не съм готова за такова нещо, Стюре. Дай ми време да порасна.

Сали се притиска към Кеп. Той зарейва поглед над главата й. Чък е слязъл от колата, но не откъсва очи от нея, не може да й се нарадва. Приближава се.

— Слушай, мой човек, няма к’во толкова да му мислим, дай да друсаме ръце и толкоз.

Кеп поглежда Сали, тя също го поглежда. Усмихва му се и сделката е решена. Мъжете си разменят своите два живота.

Изяждаме си вечерята, която мама приготви в стаята и разсипа в чиниите, които си носехме от къщи. Дъвчащите бонбони са много вкусни. Моите любими видове са с пълнеж от печени фъстъци и ония, дето имат вкус на ягоди. Тези, които татко обича, лютят като хрян. Но, слава богу, тях и Лоръл ги предпочита, така че на всички ни се падат по равно. Аз пък никога през живота си не съм си купувал от лютивите.

Мама измива чиниите в малката ни кухненска мивка, а ние с Лоръл трябва да ги избършем. Също като че ли си играем на майки и деца. След това се свивам под моя креват заедно с Канибал. Боричкаме се с нея, това е любимото й забавление. Закачам я и успявам да я чукна по нослето, преди да свари да ми плесне ръката с лапата си. Тя вече не ме драска; е, случва се понякога, но то е без да иска. Запазил съм парченце кренвирш от вечерята си, подавам й го и ако питате мен, именно тогава, под онзи креват, за първи път я чувам да мърка. Звучи ми, като че ли някаква част вътре в нея се е счупила и моторът й не може да запали. Мърка, ама досущ както говори Мики Сондърс, а той пелтечи и на пукнат въпрос в клас не може да отговори. Краката ми стърчат извън кревата и изведнъж усещам ръката на татко около глезена си. Изтегля ме лекичко навън.

— Дики, ти какво ще кажеш? Искаш ли да се поразходим по морската алея, да видим кипи ли нощен живот навън?

Бързо протягам ръка, улавям Канибал и я пъхвам в сандъчето й. Измъквам се заднишком на зигзаг изпод кревата, докато очите ми срещнат татковите. Той е легнал по корем на кревата и главата му виси надолу, гледа ме отгоре.

— И още как! Да тръгваме!

Оглеждам се и виждам, че мама и Лоръл са си сложили пуловерите и вече стоят до вратата. Изправям се на крака с Канибал под мишница, татко се изтърколва от другата страна на леглото, грабва си сакото и го премята през рамо. Сега ще ви кажа как моят баща носи сакото си: пъхва пръст през малката платнена гайка, пришита от вътрешната страна на яката, която се използва за закачване, и го мята на гърба си — така го носи. Ако питате мен, може и без него, но го взима за всеки случай, ако му стане студено, ама на него май никога не му става студено. Краката и ръцете на татко са винаги топли. Мама казва, че затова е толкова хубаво да се спи с него.

Приглаждам си косата, навличам пуловера, вдигам му ръкавите и го оправям на кръста.

— Може ли да взема и Канибал? Искам пак да й покажа онзи лъв.

Татко слага ръка на рамото ми — не тази, с която държи сакото си, а другата.

И още нещо за моя баща: той никога не носи шапка. Има къдрава тъмна коса, всъщност не къдрава, а вълниста, такава, дето въобще няма нужда от гребен. Ако имах такава коса, и аз никога нямаше да слагам шапка.

— Разбира се, Дики, но може би лъвът ще спи по това време или пък ще играе нещо в онзи номер „Стената на смъртта“.

— Няма значение. И светлините на въртележката ще й е приятно да зяпа.