Уилям Уортън - Гордост

Татко поглежда към нас над рамото й, по-специално към мен. Той слага работния си жакет и кутията за обяда на скамейката, дето сам-самичък я скова. Държи с една ръка писмото, а с другата — мама. Работното му кепе е килнато на тила; то е синьо и с козирка като на бейзболна шапка. Докато чете, пуска мама и хваща писмото с две ръце. Ръцете му започват да треперят.

— Какво е това? От къде се взе?

Той поглежда мама, после Лоръл, после мен. Аз се опитвам да му разправя какво се случи, да му кажа за човека, за колата и всичко останало, но се уплашвам и не успявам. Никога не съм виждал татко толкова разтревожен и същевременно толкова ядосан; като че ли нещо го е прерязало отвътре; устните му потреперват и очите му току се пълнят със сълзи. Извива лице встрани и се втренчва в мишената на играта със стрелички.

— О, господи! Не позволявай това да се случи.

След това отново хваща мама — и двамата стоят един до друг насред мазето. Лоръл става, отива при тях и сграбчва татко за крачола. И на мен ми се иска да направя така, но вече съм голям. Мама е цялата в сълзи и се тресе в ръцете на татко.

— Трябва да си подадеш оставката, Дик, и да се махаме от тук. Такъв риск не си струва; нервите ми няма да издържат. Досега теб те мислех, а сега, виж, всички сме заплашени. Не можеш ли да си гледаш работата като всички останали и да не се вреш в тези профсъюзни истории?

Татко пак прегръща мама, а бележката е още в ръката му. Виждам я разтворена, белее се зад маминия гръб. Буквите са големи и отчетливи. Лесно е да се прочетат, въпреки че някои от тях са поизмачкани. На листа пише:

МАЛКИТЕ ДЕЦА ТРЯБВА ДА СИ СТОЯТ ВКЪЩИ, А НЕ ДА КРЪСТОСВАТ УЛИЦИТЕ. МОЖЕ ДА ИМ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ЛОШО.

И през следващите два дни отърваваме училището. Мама не ни дава да си покажем главата навън, но татко продължава да си ходи на работа. Също както когато имахме варицела и бяхме под карантина, само дето няма жълта бележка отвън на вратата ни.

Като се прибира в петък вечер, татко ми изглежда по-малък, не просто изморен, а износен. Почти не се докосна до вечерята, а после ги чувам как с мама цяла нощ си шушукат в спалнята. Говорят си за полиция и как татко взел назаем пистолет от брат си, чичо Джо. Чичо Джо го донесе вкъщи, като се върна от войната. Мама много се плаши от пистолета. Аз пък нямам нищо против да не ходя на училище и хубаво да се наиграя с Канибал; понякога мама дори ми разрешава да си играя и горе с Канибал, но не я пуска да спи горе; само в мазето.

Канибал вече свикна да използва пясъчника; сякаш си знае , че това е мястото за аки. Няма си майка да я научи, пък и аз въобще не се занимавам с това. Канибал просто взе да си ходи до пясъчника и да рие земята, когато има нужда. Направо е невероятна, като я видиш, защото все още е толкова дребна. Трудно е да се опише колко е мъничка и в същото време колко истинска, а не някакво си пършиво котенце.

Направил съм й къщичка от една кутия за сирене, в която татко си държеше пирони и бурми. Разреши ми да я взема и дори ми показа как да й скова дръжка, за да може да се носи. Чудесни са тези кутии. Всичките им ъгли са съединени с „лястовича опашка“ и са залепени. Татко казва, че си струва да купиш сиренето само заради кутията. Татко казва още, че едно време правели същите кутии и за саздърма, но сегашните са вече картонени. Харесвам песничката, която пеят по радиото за филаделфийската саздърма. Една от ония мелодии, които не можеш да избиеш от главата си. Ето думите:

Има хора, дето разправят, че саздърмата се правела от умрели коне, котки и кучета, но и така да е, на мен ми е много вкусна. В нашето семейство всички обичаме пържена саздърма с яйца; с нищо не е по-лоша от бекона, а пък е много по-евтина. Тя е единственото нещо, което върви с кетчуп.

Капакът на къщичката на Канибал се отваря и затваря, като се плъзга в жлебове. Татко проби с бургията малки дупки от двете страни на къщичката, за да може Канибал да си гледа навън. Аз често лягам до къщичката и я наблюдавам през дупките; също като че ли гледаш тигър или лъв в зоологическата градина или в цирка. Канибал няма нищо против да си седи в къщичката, май това й харесва. Мисля си, че там се чувства в безопасност, а за една котка не е лесно да се чувства в безопасност.

Събота сутрин по време на закуската татко ни съобщава, че тръгваме за Уайлдуд. Никой не ходи в Уайлдуд, ако не е във ваканция. Аз поглеждам към мама, но тя не вдига очи от масата. Поглеждам към Лоръл, но и тя като мен е съвсем объркана. Само мачка овесената каша с лъжицата си.