Уилям Уортън - Гордост

Тогава татко се обръща и започва да ни шамаросва с едната ръка, докато с другата продължава да стиска кормилото.

— Млък! Вие двамата няма ли да престанете да се дърлите отзад? Как да карам с тия писъци зад гърба си?

Той дори не ни поглежда, само ни шамаросва — нам наляво, нам надясно, — и то с все сила. Баща ми е много силен и затова ние двамата бързо се свличаме на пода, там да си играем.

Татко никога не ни бие. Мама все ни заплашва, че ако не слушаме, ще каже на татко и той ще ни напердаши едно хубаво, но той никога не го прави. Мама му хваща ръката.

— Престани, Дик! За бога, не си го изкарвай на децата. Остави ги да си играят. Не са те виновни. Моля те, недей!

И мама се разплаква. Татко прибира ръката си обратно върху кормилото, хвърля един убийствен поглед към мама, а после стиска волана още по-силно. Отокът на бузата му бясно пулсира — хлътва навътре и пак се издува. Една вена, която стига чак до окото му, изчезва и се появява заедно с подутината. Наблюдавам всичко това от пода, където съм седнал, в огледалото за обратно виждане, а не защото татко се е обърнал назад. Той си следи пътя и никога не се обръща.

Мама се изправя на колене върху седалката, за да провери какво правим отзад. Ние продължаваме да си играем на пода и аз съм на път да обера всичките карти на Лоръл. Като се смъквах от седалката, Канибал се катурна заедно с мен и сега лежи от едната ми страна. Лоръл подсмърча, а и на мен ми трябва съвсем малко, за да ревна, и не толкова задето татко ни удари, въпреки че здравата ме заболя, а защото ми изглежда ужасно, дето всички плачат, че дори и татко, и той всъщност плаче.

— Вижте какво, вие двамата, съберете всички тия карти от пода и седнете на местата си. Лоръл, ти от едната страна, а ти, Дики, от другата. Не му стига на баща ви, че сам ще кара толкова километри, ами и вие да му нищите на главата и да го разсейвате.

И двамата сядаме на местата си. Срам ни е да се погледнем. Аз се опитвам и към мама да не гледам. Не обичам да я слушам или гледам как плаче, а напоследък тя толкова често плаче. Всичко ми се струва страшно и ако остане на мен, аз предпочитам татко да лъска подове нощем и заедно да строим веранди. А тая мръсна гадна работа в „Джей Ай“ взе, че обърка всичко. Не смея дори на мама да проговоря, но все пак събирам смелост.

— Мамо, татко каза, че ще спрем по пътя, за да може Канибал да се изпишка. После да не се сърдите, ако направи белята.

Все още на колене мама извива очи към татко. Той ме поглежда в малкото огледало над кормилото; очите му почти се смеят.

— О’кей, Дики. Спираме на следваща отбивка. Може да купим и някакви плодове или зеленчуци. Ню Джързи е известен в целия свят с доматите и житото си. То сега сезонът им е поотминал, но все пак може да случим хубави домати на някоя от тия крайпътни сергии.

Мама се навежда, целува татко зад ухото и се отпуска на мястото си, но вече не облегната на вратата, както досега, а близо до него, където обикновено седи, когато излизаме с колата.

Ние с Лоръл се споглеждаме; толкова е хубаво, когато татко не се сърди. Вече дори ми е все едно дали ще забрави да спре заради Канибал, или не, но той не забравя. Татко зърва една сергия от другата страна на пътя. Движение почти няма и той завива, минава в другото платно и спира колата край пътя извън настилката.

Сергията е с навес от платнище и предлага всякакви плодове и зеленчуци. Мама и татко отиват да изберат нещо; държат Лоръл за ръка. Аз пък извеждам Канибал. Тя започва да души земята, преборва две есенни листа и после си свършва работата зад едно дърво, след като дълго рие земята с малките си ноктести лапи. Аз също се изпишквам и двамата се връщаме при колата.

След като купуваме плодовете Лоръл и мама заобикалят сергията и се отдалечават, а пък татко се връща при колата. Пъхва пликовете помежду куфарите, после отваря единия и изважда две големи круши. Подава ми едната и сам захапва другата. Толкова са сочни, че сокът потича от устата по ръката и оттам надолу към лакътя му. Той го попива с червената носна кърпа, която винаги носи в задния си джоб. И дядо също носи червена носна кърпа в задния си джоб. Един ден, като порасна, и аз ще се сдобия с носна кърпа и никъде няма да мърдам без нея. Разправям на татко как Канибал си е свършила работата и колко е послушна.

— Дики, аз не си падам много по котките, но тази си я бива. Хайде сега, изяж си крушата. Съжалявам, задето ви понаплясках двамата с Лоръл, но много ми се насъбра. Ето на̀, от една страна, работата, после тези профсъюзни истории, пък на всичкото отгоре и това писмо, нали разбираш?