Уилям Уортън - Гордост

— Дръж, хлапе. Вземи това. Дай го на дъртия и му кажи, че е от едни негови приятели.

Протягам ръка и вземам плика. Още не съм го хванал и онзи навъртява стъклото нагоре и колата изфуча покрай магазините на Лонг Лейн и се изгуби зад хълмчето на Маршъл Хил. Друг път не съм виждал кола да се носи с такава скорост по Лонг Лейн.

Споглеждаме се с Лоръл и се затичваме към къщи. Първо покрай кантората на мистър Марсдън и после отцепваме нагоре, колкото краката ни държат. Влизаме в задната уличка, както правим обикновено, и аз се отбивам в мазето да видя как е Канибал. Отдавна вече ме глождят подозрения, че Канибал не е „той“, а „тя“. Не че имам някакви сериозни основания за това, но ей така, с всеки изминат ден ставам все по-сигурен.

— Хайде бе, Дики, сега не е време да си играеш с котето. Трябва да предадеш писмото на мама.

Понякога Лоръл нарича „Канибал“ „коте“, но за мен, откакто се е родил, той винаги е бил най-сериозна „котка“. По нищо не прилича на „котенце“; може да е „той“, а може и да е „тя“ и наистина е миниатюрен, но не е котенце, нито коте. Заспал е и по всичко личи, че се чувства превъзходно.

Качваме се горе. Мама е в кухнята. Разказвам й за мъжа, който ни е спрял. Всъщност и двамата й разказваме един през друг. Ту Лоръл ме прекъсва, ту аз нея, ту двамата се надникваме в един глас. Мама не обича да има бъркотия. Поглежда първо мен, после Лоръл и се усмихва.

— Нищичко не разбирам. За какво става дума? Какъв мъж, каква кола, какъв плик?

Аз й подавам плика и тя го отваря направо там, в кухнята.

Вече съм седнал да обядвам, защото масата е сложена — пак доматената супа и сандвичите със сирене. Лоръл сяда срещу мен. Вдигам очи. Лицето на мама пребледнява и тя заравя пръсти в косата си.

После изпищява, но някак си сподавено, и заплаква. Изтичва навън от кухнята, минава през дневната и заключва външната врата. След това се качва горе.

Ние с Лоръл се споглеждаме. Обедната ни почивка е само половин час, затова бързаме да се нахраним. Радиото е пуснато и свири една песен на Хелън Трент: „Само малко любов, една целувка само…“ Тъкмо става време да тръгваме, и ето че мама влиза при нас и заключва вратата на кухнята; после слиза долу и заключва вратата на мазето. Чувам как ключалката щраква. После пак се качва при нас и сяда на масата. Навежда се, прегръща ни и силно ни притиска към себе си, толкова силно, та чак боли. Не че мама е силна, но възрастните, дори когато са дребни жени, са далеч по-силни от децата.

Тя плаче. Изглежда, иска да ни каже нещо, но й е трудно. Все още стиска онзи плик в ръката си, листът с писмото се е намокрил от потта й, а може и от сълзите й. Това писмо е едно такова особено. Не е нито написано, нито напечатано, а някой е изрязал различни по големина букви от списания и ги е налепил по цялата страница. Получило се е нещо като по филмите. Може би нас с Лоръл ще ни откраднат, както направиха с бебето на Линдберг. О, не, това е тъпо; ние не струваме пукнат грош.

Мама ме поглежда право в очите; тъкмо загребвам последната лъжица супа и съм наклонил чинията. Според часовника на стената разполагаме с още петнайсет минути, преди да започнат следобедните часове. Ще имаме контролно по аритметика, но там няма страшно. Лесно е, ама скучно.

— Хайде, Дики, разкажи ми всичко още веднъж. Къде ви спря тази кола? Как изглеждаше мъжът? Разкажи ми всичко.

Аз им разказвам всичко, за което се сещам, а Лоръл допълва. И тогава мама казва, че няма да излизаме от къщи и няма да ходим на училище следобед. Опитвам се да й обясня за контролното по аритметика, но това не помага. Ще си играя с Канибал, така че що се отнася до мен, аз нямам нищо против, но Лоръл се разплаква. Мисля си, че плаче само защото мама плаче. Не е възможно толкова да държи на училището.

И така цял следобед аз си стоя в мазето и си играя с Канибал. Също както когато съм болен или е събота. Лоръл си играе с нейните книжни кукли. И двамата сме много кротки. Мине, не мине време, и мама дотичва в мазето да ни пита добре ли сме. Разбира се, че сме добре; нали сме в любимото си мазе. Тя дори проверява заключалката на вратата. Не си спомням друг път да сме заключвали вратата на мазето през деня.

Когато татко се прибира, и тримата сме в мазето, чакаме. Мама дори не ме остави да отида да посрещна татко от работа; всъщност щом я помолих да ме пусне, тя пак се разплака.

Татко се връща и мама се хвърля в прегръдките му. Ние с Лоръл седим на пода до Канибал. Постлали сме си стари вестници. Никой от нас двамата не разбира какво става. Мама се откъсва от обятията на татко и му подава листа хартия с изрязаните букви. Цял ден го е стискала в ръката си и затова е изпомачкан.