Уилям Уортън - Гордост

Стюре се интересуваше от света. Не го свърташе на едно място, щеше му се да пътува, да види повече неща. Заработи още по-мъжки в стопанството, но знаеше, че не тук иска да прекара целия си живот.

Завърши гимназията на шестнайсет години с всички възможни грамоти и награди, но нямаше никакви изгледи да продължи било в колеж, било в университет.

Помогна на баща си да направи пристройка на обора и двамата заедно построиха вътре тоалетна и баня с вана. Бащата и майката на Стюре живееха във вечно удивление от сина си, но и във вечна тревога. Той като че ли вече не се усмихваше много-много. Престана да разговаря с животните. Само четеше книги.

Взе да увещава родителите си да си купят трактор. Писа на разни фирми и получи купища каталози с най-различни видове трактори. Показа ги на майка си и баща си и се опита да им обясни колко и каква работа ще свършат с помощта на един такъв трактор и как стопанството ще процъфти, но не им стигаха пари, а простите им пестеливи шведски умове не можеха да си представят, че ще вземат на заем; стигаха им ипотечните дългове, които изплащаха.

В живота на Стюре липсваха момичета. В училище не посещаваше забавите, отчасти защото беше най-малкият, а и твърде дребен, но най-вече защото момичешката непредвидимост го плашеше. Стюре обичаше всичко да следва ясна логика и определена посока. Повечето неща той разбираше с лекота, а онези, които не разбираше, просто отбягваше. Опитваше се да отбягва болестите, изкуството, музиката и момичетата. И това беше още една слабост на Стюре. Той ценеше постоянството и предвидимостта много повече от промяната и случайността.

Техниката, независимо каква, продължаваше да го интересува все така живо. Машините са човешко изобретение, следователно те са разбираеми за човека. Също като математиката. Чувстваше, че ако разполага с време да се съсредоточи, би могъл да проумее всяка машина или да реши всяко уравнение, измислено от друг. Чувстваше още, че сам би могъл да измисли машина или уравнение.

Всъщност той изобрети много машини; една от тях беше машината за пране. Задвижваше се от вятърната мелница, която въртеше напред-назад лопати в едно огромно корито. Само дето не успя да предума майка си да я използва; тя се боеше от нея, както и от всяка машина изобщо. Затова Стюре пое прането в свои ръце. Освен това взе да майстори и някаква механична система за доене на крави. Пак с помощта на вятърната мелница искаше да задвижи вакуумни помпи, но не можа да регулира нагнетателните клапани и млякото се изкачваше по вакуумните маркучи, вместо да изтича към ведрата.

Успя да си направи и малко лампово радио, с което хващаше музика от Ошкош. От тази машинка майка му не се боеше. За нея тя беше това, което бе четенето за Стюре — начин да се махнеш, без да напускаш пределите на фермата.

Когато избухна Първата световна война, Стюре взе да я следи с голям интерес. Този страховит сблъсък на мъже с мъже, в който хиляди загиваха, му се струваше абсолютно лишен от всякаква логика. Той не познаваше друго животно, което доброволно да участва в такава безумна оргия от убийства, осакатявания и разруха. Всеки ден отиваше до Манауа за вестник, купуваше го и бързаше да се прибере с велосипеда. Вестникът стана част от ежедневното му четене. Почти нямаше книга от училищната или градската библиотека, която да не е чел, така че вестникът попълни и без това съществуващата празнина от отреденото му за четене време, както и знанията му за света.

През 1917 година Стюре стана на двайсет и една и бе един от първите мобилизирани в цялата област. Прие го със смесени чувства. Не му се щеше да оставя стопанството в ръцете на застаряващите си родители. По онова време те бяха на шейсет. Нито пък му се щеше да го убият.

Но му харесваше възможността да пътува, да види нещичко от останалия свят и сам да прецени същността на тази кланица в Европа. До момента, в който Стюре се качи на влака, дето трябваше да го откара до тренировъчния лагер във Форд Бенинг, щата Джорджия, той все още не беше ходил по-далеч от Ошкош, все още не беше целувал момиче, дори не бе държал момичешка ръка.

Потънали в сълзи, родителите му го разцелуваха за довиждане и го увериха, че добре ще стопанисват фермата, докато го няма. Те хем се страхуваха за него, хем се гордееха. Мобилизацията беше част от представата за истински американец, който отива да се сражава за родината си.

От училище излизаме също като че ли ни пускат от някакъв затвор. В редица по двама — момчетата в една колона, момичетата — в друга. Малките първолаци най-отпред, подир тях всички останали до осмокласниците, които са най-големите в нашето училище. С чантите на гръб, от нас се иска да маршируваме в крак, също като на парад. Който е ходил в католическо училище, все едно че е бил в казармата, остава само да го научат с пушка да борави.