Уилям Уортън - Гордост

— О, ей го тоя малчуган пак довтаса. Хареса ти да се возиш без пари, а? Ще взема да ти дам още веднъж, че пак да го видя оня номер с рипането.

— Дойдох да купя велосипеда. Ето, така добре ли е? Нали ми казахте, че ако направя едно кръгче, без да падна, ще ми го продадете за десет долара?

Майсторът се обляга назад и плъзва поглед през разперените като кормило мустаци и бирено търбухче към дребното жилаво русоляво момче.

— Така ли рекох?

Хвърля едно око към другите механици в работилницата и се подсмихва. Те пак са зарязали работата и гледат с интерес.

— Слушай сега к’во ще ти кажа аз на тебе. Ако до пет минути ми изсипеш ей тук в шепата десет долара, връщам ти петдесет цента да се почерпиш. К’во ще кажеш. Иначе да си обираш крушите, че заради твойте номера за пет пари работа не сме свършили от сутринта.

И скръства мускулестите си ръце. Стюре разтваря дланта си с десетте сребърни долара. Майсторът източва врат напред, зяпва с уста, а ръцете му недоумяващо увисват встрани.

— Сър, ако протегнете ръка, ще наброя в шепата ви десет долара. А въпросните петдесет цента задръжте, за да ни е чиста сметката. Вие, разбира се, не сте знаели, че парите са у мен.

Стюре започва да брои парите в ръката на майстора. Всички механици са се скупчили наоколо.

— Ей, шефе, ръфни парата, да не излезе после, че са тенекиени или к’во там.

Но майсторът знае, че това са истински, честно припечелени, почтено изсечени американски долари. Стюре продължава да брои на глас, за да чуват всички.

— Ето ви ги, сър, десет на брой. Бихте ли ми написали разписка, за да не каже някой, че съм откраднал велосипеда.

Отпърво никой не шуква. После цялата работилница гръмва от силен мъжки смях. Зашляпаха се един друг по бедрата и по гърбовете. А майсторът стои, втрещил се е в дланта си.

— А защо пък ти да не си откраднал тези пари, а?

Стюре му мята един поглед — открит и посмутен, но съвсем красноречив.

— Защото ви казвам, че не съм, сър. Спечелил съм ги заедно с родителите, си в нашето стопанство и това е първото нещо в живота, което си купувам, и се надявам тепърва да се радвам на този велосипед.

Стюре отива до колелото и собственически хваща кормилото му. Чака.

— Сър, моля ви да побързате с разписката, защото път ме чака. Трябва да се прибера по светло. Не ми се ще да ожуля този красив велосипед в някоя бабуна в тъмното, да спукам гума или да му изкривя рамката.

— Абе ти, момче, откъде си и откъде-накъде някакви си кравари ще имат по десет долара да си купуват най-луксозния ми велосипед? Ей това искам да знам! Като ми отговориш, аз ще ти дам ония петдесет цента и ще си друсаме ръцете, нищо, че това ще ти е първата честна печалба в живота.

— Живея недалеч от Манауа и парите си печелим с усърден труд, пък и пестим повечко, не харчим.

— А как, по дяволите, успя да дойдеш от Манауа до Ошкош? Туй са повече от трийсет мили, и то какви!

Стюре пак разцъфна в една от вълшебните си, леко начумерени усмивки. Че как да стигне? Да не би да вземе да впряга цял кон за такова късо разстояние, велосипеда още го нямаше, а да не говорим за някои от ония автомобили.

— Вървях, сър. Всъщност не съвсем, истината е, че тичах. Много ми се щеше да видя истински велосипед, да го изуча и затова. Тук няма къде да нощувам, трябва да се прибера у дома днес, няма начин.

— И кое време тръгна оттам?

— Около час преди изгрев.

— Но нали беше тук по обяд. Да не би да искаш да кажеш, че си взел трийсет мили за някакви си седем часа?

— Така излиза. Бързичко тичах, сър. Бихте ли ми дали разписката и да вървя? Мама ще се безпокои, ако не се върна, макар и по здрач. Вярно, с колелото ще стигна по-бързо, но все пак, време е да потеглям.

— Ти ми взе ума бе, момче!

А един от механиците се провиква измежду спиците на колелото, което поправя.

— И още как, Пат. Хайде сега дай на момчето разписката и рестото, та да има време да ги извърти тия трийсет мили до къщи. Като го гледам, ще ги вземе за четири часа и ще стигне тъкмо за вечеря.

Така приключи тази случка. Стюре грабна велосипеда и бясно го яхна по черните коларски пътища и пътечки, право към къщи. Прибра се в десет, точно когато и най-бледата светлинка на небето вече гаснеше. Стюре се чувстваше виновен, защото бе пропуснал и двете издоявания през деня, но сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за велосипеда. Той го вкара напрано в кухнята да го видят майка му и баща му. Те вече се бяха приготвили да си лягат. Стюре взе един стар парцал и кофа вода, за да измие калта и прахта от колелото, та да могат и родителите му да се порадват на истинския му вид, в който Стюре го бе зърнал за първи път.