Уилям Уортън - Гордост

Канибал ми е в главата по цял ден, дори и в часовете по вероучение. Посегна ли към него, той все иска да хапе, но ми се струва, че не го прави, за да ми причини болка, защото само държи пръста ми между зъбите си, без да го стиска. Освен това прави и един друг номер: улавя се здраво с лапите си за дланта ми, вдига се на мускули и извива миниатюрното си телце около ръката ми. Понякога забравя да си прибере ноктите и затова целите ми ръце са изподраскани. Гледам мама дали ще види. Още не ме е смъмрила за това.

В нашето училище имаме един такива, дето им викаме спасители — обикновено това са четиримата най-добри по успех от всяка паралелка от четвърти до осми клас. Носят бял колан, бяла лента през рамото и значка. Тези спасители трябва да ни помагат да пресичаме улиците, за да не ни премажат автомобилите, които минават покрай училището. Всъщност покрай нашето училище коли почти не минават, затова и тази работа не е много трудна. Веднъж за малко и аз да стана спасител, но бележката по вероучение пак ме провали.

Щом излезем извън зоната на спасителите, хукваме като подивели животни по Луис Авеню и после надолу към Лонг Лейн. Към къщи има един много по-пряк път, отколкото да заобикаляме по Луис Авеню, но нашите са ни забранили да минаваме по него.

На Лонг Лейн, там, където тя пресича Луис Авеню, вечно кисне старият Стрингъл и обикновено той ни превежда от другата страна на улицата. По Лонг Лейн минават доста коли, абе има си движение, но не е кой знае какво. Лично аз много често си я пресичам и досега нито веднъж не са ме премазвали.

Мистър Стрингъл е толкова стар, че почти нищо не вижда и много често, най-вече следобед, е толкова пиян, че едва се държи на краката си. Излиза насред платното, изпречва се пред колите, без да му мигне окото, хили се, плези се и ни маха да преминаваме. Той е огромен, тлъст, с дебели пръсти на ръцете и на краката. Ако питате мен, от обяд до когато ни пускат от училището, той кисне в кръчмата, дето е нагоре по улицата.

Като пресека Лонг Лейн, аз трябва да стоя и да чакам Лоръл. Обикновено тя винаги идва след мен, въпреки че от училище излиза по-рано; ситните винаги изостават, защото ние ги откъсваме с един страшен спринт надолу по Луис Авеню. То дори да се чудиш как не изпотъпкваме първокласниците и второкласниците в тази бяганица по стръмното.

Веднъж, докато тичаше с нас, Джон Уилямсън стъпи накриво на бордюра, падна и си счупи ключицата. Аз пък до тогава въобще не знаех, че имало специална „кост за яката“ 17 17 Буквален превод на английската дума за ключица. Б.пр. , но това обяснява защо чистите яки на големите бизнесмени и на филмовите красавци стоят така хубаво изправени. Моята яка пък е винаги измачкана, с нотни мръсни петна, а освен това непрекъснато се върти около врата ми. Може би пък аз съм се родил без ключица. Сигурно е така.

Аз нямам нищо против това да изчаквам Лоръл. Не че си говорим нещо, докато се прибираме вкъщи, но да вървиш с нея е много приятно. Понякога ние с Лоръл се караме, но по-често живеем в мир и страшно хубаво си играем заедно. Аз сам я научих да чете. На четири годинки вече четеше целия буквар за първи клас от кора до кора. Направо недоумявам какво прави в час сега, когато е първи клас и когато всички други деца се учат да четат.

Сигурно и тя като мен умира от скука. Към католическото училище няма детска градина, както има към общинското училище. Така че в сравнение с протестантите ние имаме една година свобода в повече.

Вървим си заедно по Лонг Лейн, когато някаква гигантска лъскава лимузина спира до нас. Стъпенката й е покрита с чисто нова черна гума, сякаш никой никога не е стъпвал върху нея. Има и резервни колела в едни лъскави метални гнезда и полегато предно стъкло. И двамата с Лоръл спираме да позяпаме колата; в нашия квартал такова нещо рядко се вижда.

В колата има четирима души. И четиримата носят костюми и изглеждат изпотени, въпреки че хич не е горещо. На мен, разбира се, ми е горещо, но това е, защото съм тичал, и е съвсем естествено. Мъжът от предната седалка сваля прозореца и подава глава навън. Между двата му предни зъба има голямо разстояние и клепачите му са зачервени.

— Ей, хлапе! Ти ли си Дики Кетълсън?

Аз кимвам. Лоръл се скрива зад гърба ми.

— Дики, не забравяй, че мама не ни дава да говорим с непознати и да се качваме в чужди коли.

Разбира се, че не съм забравил. Вече си мисля да хвана Лоръл за ръка и да хукнем. Мъжът е подал едната си ръка навън и държи нещо в нея. Прилича на плик.