Уилям Уортън - Гордост

— Ама, татко, сестра Кармелина ще побеснее, като види, че ме няма. Тя и без това сигурно вече с бясна, защото два дни отсъствам, без дори да съм болна.

— Ти за това няма да мислиш, Лори. Аз сам ще уредя този въпрос със сестрата. За теб също, Дики. Всичко ще обясня в училището. Вие двамата няма за какво да се тревожите; и уроците, и домашните, всичко ще запиша и ще ви предам. Всъщност аз тъкмо за там съм тръгнал, а като се върна — потегляме.

Не мога да повярвам. Не че ще ми липсва училището, но все пак всичко ми се струва толкова странно. Започвам да си мисля, че бягаме от някого, така както става по филмите за стражари и апаши; може би се укриваме от Алис Убийцата.

Татко е много сериозен, тъжен и разгневен. Мама е чисто и просто пребледняла, луничките й изпъкват още по-ясно, като тъмнокафяви петънца по цялото й лице, особено на фона на тъмночервената й коса. Очите й са същият бледозелен цвят като на Канибал. Всичко в къщата е така неугледно, че аз с удоволствие бих се махнал където и да е.

Мама стегна багажа и в този момент татко се върна с всичките ни уроци за следващата седмица. Не ни каза нищо, нито дори какво са заръчали сестра Анастейзия и сестра Кармелина. Натоварихме колата и без много да му мислим, потеглихме. Помахахме малко на къщата, и толкоз. Татко я обиколи, заключи всички врати и затвори всички прозорци, а мама я почисти с прахосмукачката и избърса праха. Цялата суматоха много ми заприлича на преместване в друга къща. Като сме се нанасяли в сегашната, аз съм бил малък, така че нямам представа какво е това да се местиш, да напускаш мястото, където живееш. Лоръл взе със себе си две кукли, а на мен ми разрешиха само Канибал и тесте карти. Ако татко няма да работи, ще имаме време да играем на юка. Това е единствената игра на карти, която наистина обичам, а понякога успявам дори и татко да победя.

Татко отново е монтирал задната седалка. Когато използвахме колата за пренасяне на материали и други неща, той обикновено я маха и я оставя в гаража. Зад седалката има открито празно място и там татко е сложил двата ни куфара и ги е привързал така, че да стоят като преграда, за да не паднем ние с Лоръл. Седалката е не само сложена, но и завинтена за пода. Вятърът подухва и ние сме като в открит автомобил; ако вдигнем лицата си нагоре, слънцето грейва в очите ни. Не се случи да караме в дъжд, така че не знам дали щеше да влезе вода, ако бе заваляло.

Като прекосяваме моста на река Делауер, и двамата с Лоръл инстинктивно се дръпваме навътре, по-далеч от прозорците. Не съм и мислил, че има такива огромни мостове. По средата стърчи реклама за шоколад „Уитман“. На нея се вижда дребен мъж с шапка. Контурите му са очертани с разноцветни светлини, които мигат, и той изглежда като че ли бяга с огромна кутия шоколад под мишница. Вземам Канибал на ръце, за да може и Лоръл да види това чудо, но тя въобще не вдига глава, само в мен зяпа. Май че я е страх да гледа навън през прозореца, докато колата е в движение. Аз съм толкова щастлив с всички тези нови гледки наоколо, че се моля никога вече да не се връщаме обратно вкъщи.

Лицето на татко е все още бледо, освен зад ушите, а ушите му изглеждат розови от утринното слънце, което прозира през тях. Ръцете му здраво стискат кормилото, толкова здраво, че ще го счупят.

Като минахме моста, от другата страна ни спират да платим такса от двайсет и пет цента. Почти всички коли, които чакат ред за да платят на излизане от моста, са много по-нови от нашата, но нито една от тях не е ръчно направена, и то от един-единствен човек, както е нашата.

След това тръгваме по една магистрала, „Черният кон“ ли беше, „Белият кон“ ли, вече не помня. Лоръл не откъсва очи от стъклото. Предлагам и да си играем на „Риби“, но тя ми отвръща, че първо иска да види коня.

Мама си седи кротко, само от време на време се опитва да подхване разговор с татко, но той се е стегнал, нали шофира, втренчил се е напред, гледа през стъклото и дума не обелва. Най-накрая, след като й обясних, че кон няма да има и че това е само името на магистралата, Лоръл се съгласи да играем на „Риби“.

Лоръл никога не лъже, но много често забравя какво й се е паднало или пък картата, която й трябва, се е скрила зад друга, тъй като нейните ръчички са толкова малки, че едва стискат разперените като ветрило карти. И затова много се караме, когато рече да ми поиска трите валета, след като аз вече съм й ги поискал и тя вика да вървя за риба.

Канибал е на седалката до мен; спи си в сандъчето. Моля се да не направи оная работа, преди да сме стигнали Уайлдуд. Като тръгнахме, татко обеща да спре на две-три места по пътя, но изглежда, е забравил. И това притеснение ме изнервя, иначе аз не ща да споря и да се карам с Лоръл заради някакви си три валета. Те нищо не значат; това е само игра, с която се залисваме, докато трае пътуването към Уайлдуд, пък и Лоръл е още малка и може би наистина е мислила, че ще улови това вале-риба, когато най-неочаквано аз й го изваждам! Тя така се ядосва, размесва цялото тесте с риби и ги разпилява по пода. И ето, че аз побеснявам, плясвам й ръката и тя писва да реве.