Том Брадби - Господарят на дъжда

— На следващата пряка има чайна — каза американецът.

Прекрачиха един легнал по очи просяк и продължиха до сграда с нисък вход и преддверие с тъмна дървена ламперия. Чайната имаше изглед към малка, но красива градинка с леко ромолящо фонтанче. Настаниха се на една маса и Капризи поръча.

— Сигурно не идваш за пръв път — отбеляза Фийлд.

— Идвал съм няколко пъти.

— Имаш ли приятели китайци?

— Няколко. — Капризи го изгледа изпитателно. — Ще свикнеш, Фийлд. Нямам предвид само езика. — Докосна челото си. — Трябва ти желание да разбереш тези хора, което не се удава на повечето чужденци.

— Бедността не те ли дразни?

— Разбира се.

— Тревожа се, че не ме дразни достатъчно.

— Навсякъде има бедност.

— Да, но тук е стигнала до крайност. — Фийлд се наведе напред. — Въпреки това тя не ме отвращава. Този град продължава да ме възхищава. Не ме отблъсква и това ме кара да се чувствам виновен.

— Ще свикнеш.

— Защо си още тук?

Капризи всмукна от цигарата си.

— Чувствам този град като свой дом.

— Вече не съм сигурен, че разбирам какво означава тази дума.

Американецът нищо не каза.

— Не искаш ли да се върнеш в Чикаго?

Капризи поклати глава.

— Никога ли?

— Вероятно.

— Нямаш ли близки там?

Капризи стисна зъби.

— Извинявай, не исках…

— Няма нищо. Просто не обичам да говоря за миналото си.

— Разбирам. — След няколко секунди Фийлд добави: — Аз също.

Намръщеният келнер донесе поръчката. Остави един червено-златист чайник по средата на масата и по една чашка с чинийка пред двамата мъже.

— Виждаш ли? — каза Капризи, когато китаецът се отдалечи. — Ние сме чужденци. Винаги ще си останем такива.

Започна да налива чай.

— Струва ми се, че тук всеки бяга от нещо — сподели Фийлд.

— Освен онези, които не могат.

Англичанинът се намръщи.

— Например руснаците. Момичето, което зяпаш толкова захласнато. — Младежът се изчерви и Капризи се усмихна. — Тя живее в златен кафез. Може да има всичко, но е затворничка.

— Сигурно…

— Къде могат да отидат? Без виза. Без паспорт. Те вече нямат дом, въпреки че са си въобразявали, че светът, в който живеят, ще съществува вечно. — Капризи замълча; след известно време добави: — Твърдиш, че им съчувстваш, полярна мечко, но според мен двамата с теб никога няма да можем да ги разберем.

Фийлд излезе от управлението по залез. Сградите бяха обагрени в червено от последните слънчеви лъчи и знамената се открояваха ясно на фона на небето. Той тръгна бързо, стиснал кобура си и преметнал сакото си на ръката. Лекият бриз го галеше. Спря пред входа на общежитието на улица „Карвър“ и се подвоуми. Не изгаряше от желание цяла вечер да търпи подигравките на Прокопиев. Руснакът обаче го нямаше и в стаята си Фийлд намери писмо, пъхнато под вратата.

Пликът носеше герба на Градския съвет и името му бе изписано с изящен почерк (почерка на Джефри).

Скъпи Ричард,

За мен бе огромно удоволствие да те видя отново след толкова години и да те поздравя с добре дошъл в Шанхай, макар и със закъснение, за което отново те моля да ме извиниш. За съжаление като секретар на Градския съвет имам твърде много задължения.

Ще бъдем изключително щастливи, ако дойдеш на вечеря днес у нас. Предполагам, че знаеш адреса. В десет часа ще е най-удобно, но ако искаш, ела по-рано в централата на хонконгско-шанхайската банка. Така ще имаме възможност да пийнем нещо преди вечеря. В осем трябва да изнеса реч — пред няколко изтъкнати дами — но до девет часа би трябвало да съм свършил. Срещата се провежда в заседателната зала на първия етаж. Кажи, че идваш при мен и се представи.

С Пенелъпи ще се радваме, ако ни посещаваш по-често. У нас можеш да се чувстваш като у дома си. Знаем колко самотен е човек толкова далеч от родината. Аз обикновено се прибирам късно вечер, но Пенелъпи ще се радва да те приеме по всяко време.

Сърдечни поздрави,

Фийлд погледна часовника си, после смокинга, окачен на въженцето, което беше опънал пред прозореца. Срещата не беше официална, но за всеки случай той го облече. Излезе и взе рикша.

Смокингът бе по-дебел от сакото му, но вятърът се беше усилил и когато излезе на „Бънд“, за пръв път през този ден почувства хлад.

Пристанището още гъмжеше от народ. Под дърветата покрай брега се тълпяха хора. Ярката луна бе изгряла над осветените сгради, украсени в чест на наближаващия рожден ден на краля. Британското знаме върху купола на хонконгско-шанхайската банка се развяваше и плющеше. Фийлд плати на мъжа с рикшата и тръгна покрай спрелите до тротоара коли. Няколко деца галеха бронзовия лъв пред входа на банката. Според поверието така получаваха сила от него.