Том Брадби - Господарят на дъжда

Капризи се облегна на колата.

— Не вярвам Лена да е поела такъв риск.

— Освен ако отчаяно не е търсила връзка, при която нима да се чувства като курва.

Американецът го погледна и хвърли цигарата си на улицата.

— Затова ли я е убил Лу? — попита Фийлд.

— Съмнявам се.

Капризи накара шофьора да мине по нанкинското шосе и да го изчака пред магазина „Уинг он“.

Когато американецът слезе от колата, Фийлд смъкна стъклото с няколко сантиметра. Съблече сакото си, разхлаби вратовръзката, разкопча горното копче на ризата си и отлепи плата от тялото си, за да може кожата му да се поизсуши. Свали кобура си и го остави на седалката, после избърса челото си с кърпичка.

— Горещо — усмихна се шофьорът.

— Да.

Фийлд се запита на колко ли години е китаецът. Средната продължителност на живота в Китай бе едва двайсет и седем години и хората бързо се състаряваха.

— Лято… горещо!

Фийлд красноречиво си повя с ръка. Извади цигарите си и слезе.

Флагчетата над него леко се полюшнаха от течението на два разминаващи се трамвая, но иначе времето беше тихо. От магазина излезе закръглена жена на средна възраст с няколко кутии в ръце и тръгна към лъскав буик. Шофьорът слезе и й отвори задната врата. Отвътре изскочи малък пекинез, започна да лае и да подскача около краката на господарката си, докато тя се настаняваше на кремавата кожена седалка.

Дребна китайка с бебе в ръце се приближи да проси. Шофьорът я блъсна на земята, изруга грубо и плю.

Фийлд остана безучастен, не искаше да си навлича неприятности. Просякинята се оттегли при вратата на магазина.

Изглеждаше, че е сама, което не беше много обичайно, затова младият мъж се приближи и пъхна една доларова монета в ръката й. Тя беше млада, очите й — безизразни. В следващия миг той забеляза, че бебето в ръцете й е мъртво.

Фийлд се върна при колата. Задъхваше се. Хвърли цигарата и отново се качи, сякаш търсеше скривалище. Облегна се на прозореца и затвори очи.

Капризи отвори вратата и се качи. Носеше кафяв хартиен плик.

— Управлението — каза на шофьора и го потупа по рамото.

— Намери ли онова, което търсеше? — попита го Фийлд.

— Да. Когато се приберем, провери дали Сергей има досие. — Погледна Фийлд в очите. — Виж, за преди малко… Разбирам, че баща ти е биел майка ти, и съжалявам, но Лена е била проститутка.

— Значи няма смисъл да се занимаваме, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Просто не го приемай толкова присърце.

Фийлд се загледа през прозореца.

— Ти също го приемаш присърце.

— Не е същото. Ти така стискаше юмруци, сякаш беше готов да извиеш врата на онова нищожество. Ако приемаш всичко толкова лично, няма да оцелееш в този град.

Сергей Станиславович имаше досие. Също като Лена и Наташа той бе от Казан и беше посещавал срещите в „Нов шанхайски живот“.

Фийлд преглеждаше досието, когато Прокопиев влезе и му кимна. Обърна се към Дани:

— Досието на Лентов.

Фийлд забеляза, че колегата му не носи никакъв документ.

Прокопиев се опря на бюрото и кръстоса крака. Носеше високи черни кожени ботуши, които явно бяха обичайни за казашките офицери, какъвто твърдеше, че е бил. Фийлд вече се съмняваше във всичко.

— Къде си се научил да се биеш така? — попита руснакът.

— В училище.

— Ударът ти е като на професионален боксьор.

— Боксирал съм се.

Прокопиев се засмя:

— Стой далеч от Соренсън. Чейнето още не му е минало. Как е курвата?

— Все така мъртва.

— Приеми действителността, Фийлд. Това е съдбата на рускинчетата. Чукат ги и после им теглят ножа.

— Не говориш като казашки офицер.

Прокопиев не отговори, Фийлд остави досието на бюрото.

— Станиславович. — Прокопиев изцъка с език. — Това нищожество. Подозираш ли го?

— Не.

— Приеми, че го е извършил някой разгневен клиент.

— Защото е била проститутка или защото е била рускиня?

Прокопиев го изгледа мрачно:

— Защото няма значение.

— Ами ако е имало други убийства? Ако ще има още?

Руснакът се наведе и Фийлд усети миризмата на водка:

— Нали знаеш поговорката: на каквото си постелеш, на такова ще легнеш. — Той се изсмя. — На каквото си постелеш, на такова ще те чукат.

Фийлд усещаше, че Прокопиев го предизвиква, и реши да не се хваща на въдицата. Излезе от стаята, като устоя на изкушението да затръшне вратата. Когато слезе на първия етаж, където очакваше да намери Чен, вече се беше овладял.

Долу дежурният регистрираше две китайки с оскъдно облекло.