Едит Несбит - Децата от гарата

— Хванах ли те, малки крадецо? — извика началникът на гарата.

— Аз не съм крадец — отвърна Питър въпреки уплахата си. — Аз съм миньор.

— Това го разправяй на старата ми шапка. — Началникът на гарата бе наистина ядосан. — Тръгвай, малък нехранимайко.

— О, не — изплака отчаян глас в тъмнината.

— Не го водете в затвора! — обади се друг глас.

— В затвора ли — почуди се началникът на гарата. — Аз не го водя в затвора, макар че там е мястото на банда като вашата? Други има ли?

— Само ние сме — Боби и Филис излязоха от сянката на един товарен вагон.

— Проследили сте ме? — извика Питър сърдито. — Ах, шпиони такива.

— Тръгвайте с мен и тримата! — каза началникът на гарата.

— О, недейте! — примоли се Боби. — Не може ли още сега да решите как да ни накажете? Ние сме виновни точно толкова, колкото и Питър. Ние му помагахме да пренася въглищата и… знаехме откъде ги взема.

— Не, не е вярно — възрази Питър.

— Вярно е — каза Боби. — Знаехме през цялото време. Само се преструвахме, че не знаем, за да ти угодим.

Чашата на търпението преля. Питър бе убеден, че е заблудил момичетата, като трупаше въглищата в „мината“ между трите големи камъка, а сега разбираше, че те през цялото време са знаели всичко. И са му „угаждали“, сякаш е малко момче.

— Не ме дръжте! — каза той с наранено достойнство. — Няма да избягам.

Началникът на гарата го пусна, драсна клечка кибрит и ги огледа на трепкащата светлина.

— Странна работа — каза той, — та вие сте децата от чифлика Трите комина. Толкова добре сте облечени. Кажете ми какво ви накара да крадете въглища? Никога ли не сте ходили на църква? Не сте чели в катехизиса, че е грешно да се краде? — Сега той говореше по-меко и Питър се почувства малко по-добре.

— Не мислех, че това е кражба. Бях почти сигурен, че не е. Смятах, че ако ги взема от външната страна на купчината, може би щеше да бъде кражба. Но най-отгоре си е чисто и просто копаене. На вас ще ви трябват хиляда години, за да изгорите всичките тези въглища.

— Не е точно така. Значи си вземал въглищата на игра.

— Голяма игра е да теглиш тази дяволски тежка количка нагоре по хълма, няма що — отговори Питър.

— Тогава защо го правите? — Гласът на началника на гарата вече бе толкова добродушен, че Питър обясни спокойно:

— Спомняте ли си трите студени дъждовни дни наскоро? Е, тогава мама каза, че сме били прекалено бедни, за да палим огън. Винаги сме палили огън, когато е било студено в предишната къща, и…

— Недей! — прекъсна го Боби шепнешком.

— Добре, добре — каза началникът на гарата, като гладеше брадичката си замислено. — Ще ви кажа какво смятам да направя. Този път ще погледна през пръсти. Но запомни, млади момко, кражбата си е кражба, все едно дали я наричаш „копаене“, или не. Бягайте сега вкъщи.

— Искате да кажете, че няма да има наказание? — попита смаяно Питър.

— Много сте мил — усмихна се Боби.

— Направо сладък — прибави Филис.

— Е, какво толкова. — Началник-гарата се почувства поласкан.

И с това те се разделиха.

— Нищо не искам да чувам — каза Питър, когато тримата се заизкачваха по хълма. — Вие сте шпиони и предатели, това сте вие.

Но момичетата бяха прекалено радостни, че Питър си беше при тях — свободен и невредим, на път за Трите комина, а не за полицейския участък, и не обръщаха особено внимание на приказките му.

— Ние казахме само, че сме участвали наравно с теб. — Боби подбираше внимателно думите си.

— Добре знаете, че действах сам.

— Заключението на съда щеше да бъде същото — каза Филис. — Не ставай смешен, Питър. Не сме виновни ние, че тайните ти са толкова лесни за отгатване. — Тя го хвана за ръка и той не се възпротиви.

— И все пак в мазето има огромно количество въглища — продължи той.

— О, стига! — прекъсна го Боби. — Не мисля, че трябва да се гордеем с това.

— Не зная — въздъхна Питър, възвръщайки обичайното си добро настроение. — Въобще не съм сигурен, че въгледобивът е кражба.

Но момичетата бяха напълно сигурни. Също така бяха напълно сигурни, че и той е напълно сигурен, колкото и да не му се искаше да си го признае.

След приключението с „въглищната мина“, на децата им се струваше разумно да стоят далече от гарата, но железопътните линии неудържимо ги привличаха. Цял живот бяха живели на улица, по която с часове трополяха файтони и омнибуси, преминаваха колички на месари, пекари и дребни търговци. Тук, в дълбоката тишина на заспалата провинция, единствените неща, които преминаваха, бяха влаковете. Те останаха последната връзка на децата със стария им живот. От Трите комина надолу по хълма крачетата им утъпкаха пътека към гарата през пръхкавия, плитък торф. Постепенно научиха часовете, в които минаваха отделните влакове. Започнаха и да ги кръщават с различни имена. Този от 9:15 бе наречен Зеления дракон, дългата композиция от 10:07 бе Червея от Уонтли. Среднощният експрес, чийто писък понякога ги стряскаше в съня им, бе кръстен една нощ от Питър Страшния нощен скитник.