Джан Сийгъл: Децата на Просперо

Бих искала да благодаря на многострадалното си семейство и приятелите за огромната подкрепа, която ми оказаха, докато пишех тази книга, и особено на баща ми, сестра ми и зет ми, Джени и Джулиан Бел, Джейн и Робин Ли, Джудит Бъртс, Рут Макникъл, Клеър Халамс и Доминик Мемечко; на д-р Брайън Хинтън, Джон Уолш и Виктор Оливър за професионалната помощ и съветите, излезли извън пределите на служебните им задължения; и най-вече на агента ми Антъни Харуд, който вярваше в мен и ме подкрепяше — въпреки всичко.

Сирената изплува от морските дълбини и връхлетя право в бурята. Същество без душа, тя не изпитваше страх от заобикалящите я природни стихии. Яхнала гигантските вълни като дете дървеното си конче, тя се спускаше през смях в зловещите непрогледни морски бездни, за да се стрелне устремено към надвисналите мрачни облаци и да се понесе по гребена на вълните с развени от вятъра коси. За миг я освети мълния, която разкри страховит океански демон с ликуващо лице, изпъкнали скули и бадемови очи, изтеглени от двете страни на орлов нос и остра брадичка. Уродлива имитация на човешки лик, сякаш изваяна от езическо божество, успяло да мерне човека за съвсем кратък миг. Бледото като риба тяло, което бурята подмяташе с такава ярост, изглеждаше почти мъжко — с плоски гърди и блестяща, дълга, оловно сребриста люспеста опашка, осеяна с опасни стърчащи шипове. Буреносните облаци над главата й изливаха порой от водна маса, вятърът тътнеше гръмовно в небесното гърло. В плътта на небосвода се вряза бърза серия мощни мълнии, които се изтъркаляха една след друга почти без прекъсване. Тялото на сирената започна да се мята неконтролируемо — тя подскачаше, гмуркаше се, преобръщаше се, загубила ориентация сред извисяващите се планини и потъващите долини на океана. През всичките си безбройни години живот не помнеше да е била свидетел на подобна буря. Обречена на самота, далеч и от хората, и от зверовете, тя бе странстващ дух, за когото водите бяха и майка, и любовник, източник на жизнена енергия и роден дом.

Между побеснелите вълни се отвори пролука, в която за миг й се мярна барка — окаяна и отчаяна, едва закрепена за полите на бурята. Облаците тътнеха все така гръмовно, факлите на бурята озариха изпокъсано платно, което висеше от натрошения скелет на мачтите като парцали раздрана кожа. Корабчето не беше голямо, но изглеждаше стабилно. Последните оцелели от екипажа му се бяха завързали за палубата с парчета платна. Разпенените вълни изстрелваха корпуса му право в небето, преобръщаха го и после го запращаха с носа напред в кипящата водна маса. Но и то, също като сирената, беше в стихията си и всеки път успяваше да се изправи и да продължи битката.

В щурвала, макар и безполезен, се бяха вкопчили яки ръце, но не за да управляват лодката, а за да си осигурят надеждна котва, която да ги пази от алчните течения, готови да изтеглят моряка подире си. Поредната мълния озари здрава мускулеста мъжка ръка. Сирената заобиколи откъм кърмата и стиснала планшира, го видя, студените й пръсти докоснаха плътта на кораба с хладината на най-непрогледните морски дълбини, зелената като водорасли коса запращя, заредена с мощна енергия. Морякът се огледа, сякаш инстинктивно усетил дебнещата го в гръб опасност. Сирената видя подгизналите от солената морска вода къдрици, които се люшкаха около лицето, присвитите очи, едновременно тъмни и блеснали. Мъжът усети нещо, което не можеше да види: образа на страха, призрака на бурята, профучали покрай него светкавично, твърде бързо, за да ги уловят сетивата му, и оставили след себе си само усещане за обезумяло бяло лице и безкрайни като огледало нечовешки очи.