Джан Сийгъл: Децата на Просперо

— Къде е? — попита той. — Къде ми е съкровището?

— У мен е — отвърна тя. — Къде ми е косата?

Един от синовете му донесе буркана, вдигна го и й го показа. Самотният кичур продължаваше да се гъне и мята като току-що отрязана опашка на жива змия.

— Съкровището ми? — повтори въпроса си бащата.

Тя извади ръката си от водата и я протегна напред. Рибарят сграбчи ядно твърдия предмет с неправилна форма, обвит в коруба от полипи, хлъзгав от ивици водорасли. Докосването до кожата на сирената бе по-студено от най-студената риба. В същия миг един от синовете му, чиято скръб по брат му не можеше да изкупи никакво злато, се хвърли към нея с изваден нож. Но тя бе по-бърза и твърде хлъзгава, за да му се остави: успя да се изплъзне още преди той да затегне хватката си около нея, преди бащата да изкрещи, преди ножът да влезе в действие. Тя изчезна като внезапно закрит слънчев лъч, след нея остана само струйка кръв, почти невидима сред ярките танцуващи отражения. Рибарят продължаваше да стиска отрязания кичур. В настъпилата тишина погледна предмета в другата си ръка — малката нащърбена вещ, наслоена от корали, зеленясала от водорасли — съкровището. Отне му минута-две, докато осъзнае какво е. Ключ.

Рибарят бе обладан от ярост, чиято сила надхвърляше многократно гнева, обзел сърцето му след загубата на сина му. Насъбраната ярост на целия му отруден, оглозган, долнопробен животец, яростта на една погубена мечта, на една излъгана алчност, на една завинаги потъпкана надежда. Злокобното чувство разкриви устата му и обезобрази физиономията му, повдигна го като приливна вълна, премина през съществото му като буря. Синовете му потръпнаха, сякаш цялото корабче затрепери от страх. След първата гръмовна ругатня рибарят притихна. Беднотията го бе научила да се владее.

— Ключ! — рече той. — Най-обикновен ключ. И несъмнено ключалката, която е предназначен да отключва, се намира в незнайните дълбини, в ковчеже, достъпно само за раците. Дяволите да я вземат лъжливата змия! Да се мята дано в безводен ад за вечни времена!

Изрекъл това, той отиде да захвърли където му видят очите безполезната плячка. После изведнъж му дойде друг ум, пъхна ключа в джоба си и слезе в каютата. Яростта бе стегнала лицето му в каменна маска. Върна се с пакет барут в ръце. Запали огън и поднесе кичура коса към него.

Космите се раздалечиха, започнаха да се мятат, сякаш се опитваха да избегнат смъртоносния огън. Рибарят спусна ръката си и с усмивка на лице проследи как кичурът изгаря.

В океанските дълбини сирената усети как я пронизва внезапна остра болка. Хладната й кожа се нажежи, напука се, изприщи се. Светлата й опашка потъмня и се овъгли, отровните шипове, също обгорели до черно, започнаха да капят от нея. Макар да плуваше във вода, тялото й гореше. Изви се на дъга, сгърчи се в отчаян опит да се освободи от връхлетялата я агония. Внезапно съзнанието й се замъгли. Последното, което ясно изпита, бе чувство на пълно недоумение. В следващия момент морето около нея закипя, а самата тя започна да изчезва, да се стопява, докато се разми във водата и теченията отнесоха миниатюрните зрънца, в които се превърна тялото й, за храна на невидимите същества — зародиша на живота.

Тя се задържа пред картината доста време, преди да започне да я вижда. Останалите експонати в галерията бяха откровено абстрактни, но докато чакаше баща си и гледаше това платно колкото да убие времето, от неясните, размазани цветове започнаха да изплуват фигури, смътни като сенки върху дим: накъсани парчета стълбище, безразборно разпилени сводове, отвори, които не водят наникъде, призрачни бързи погледи в незавършен лабиринт. Тук-там се открояваше по някой по-ярък детайл — ивица небе зад разцепен на две купол, част от прозорец с откъртена решетка, мимолетно ясно късче, сякаш избликнало в секундата, докато погледът й се плъзгаше по платното. Художникът приковаваше вниманието й и го манипулираше с удивително, дори смущаващо майсторство, пускаше я да отлети до пределите на изображението, после бавно придърпваше погледа й обратно върху детайла и го заковаваше върху ярко петно с неправилна форма, лепнато в самия център на картината като крещяща до безвкусица пощенска марка.

Квадратната картина със страни, дълги не повече от десетина сантиметра, беше толкова претрупана с микроскопични детайли, че приличаше на огромна и сложна мозайка, сбита така, че да изгуби цялата си свързаност и логичност. Но докато я изучаваше, дали защото погледът й посвикна или благодарение на тайнствен творчески похват на художника, миниатюрните фигурки като че започнаха да се движат като в калейдоскоп и в един момент тя установи, че наблюдава някакъв град през отвор, подобен на врата или прозорец. Широки улици сред колони и колонади, сбутани един в друг покриви, под които се гушеха тесни улички, блестящи куполи, камбанарии, кули, палати и тераси, храмови стени и ограждения, парадни и задни дворове, шадравани и градини. Всичко бе окъпано в златото на захождащо слънце, което придаваше допълнителна пищност на багрите и издяланите в камъка орнаменти и обливаше кубетата в девствен огън. Тя нямаше представа кой е градът, но й изглеждаше едновременно древен и вечен, един Рим, оцелял през вековете без движението и туристите, един новопостроен Йерусалим, без раните, нанесени от войнстващи фракции, може би средище на високоразвита цивилизация, родена преди началото на историята, узряла като самия свят, в който процъфтява, а впоследствие срината със земята, за да бъде мъдростта й отдавна забравена.