Джан Сийгъл - Децата на Просперо

Не беше човек с богато въображение — поне така убеждаваше сама себе си — но сега усети как фантазиите й, държани в клетка до този момент, се развихрят. Обзе я силна носталгия по място, което никога не беше виждала, по непознатите приказни градове, чието съществуване винаги бе отричала.

— Харесва ли ви? — попита глас някъде зад нея. — Имам чувството, че картината буквално ви погълна.

Обърна се рязко. Подът на галерията бе застлан с килим и собственикът — бе убедена, че е именно той — се беше приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше чула.

— Не знам — призна тя. — Още не съм съвсем сигурна. При всички положения обаче изглежда интригуващо.

— Значи не сте човек на импулса. — Гласът се лееше гладък като сметана, подсладена с щипка насмешка, но бе невъзможно да се каже дали е надменен или просто заядлив. Върху лицето, сковано в ореол от лъскава бледосива коса, сякаш излята от олово, нямаше и следа от веселост. По шоколадовата кожа не се виждаше нито бръчица, но общото впечатление бе по-скоро за старателно поддържане и грижи, отколкото за вечна младост. Очите бяха изтеглени като бадем, в зениците блещукаха жълтеникави искрици. Мъжът бе изтънчен и учтив, дискретно елегантен, приятно висок.

Не го хареса — още от пръв поглед.

— Това е офорт — продължи той. — Успяхте ли да го определите?

— Не. — Разбира се, че не. — Мислех, че офортите са черно-бели.

— Тук става въпрос за доста сложна техника. — Пак същата нотка на превъзходство. — Белкуш винаги се е увличал по най-сложните изпълнения. И поне според мен резултатът е невероятен — сякаш произведение от друг свят. Тези прозирни пластове нежни багри. Направо неземно. Но напълно уместно в конкретния случай, ако позволите да отбележа.

— Как се нарича? — попита тя с чувството, че някой друг влага въпроса в устата й.

— „Изгубеният град“. — Настъпи мълчание и тя почувства как нещо я връща към съзерцанието на многолюдния главен вход. — Дошла сте да си купите картина ли?

— Чакам баща си. — Откъсна очи от платното. Беше сигурна, че този човек прекрасно знае коя е — беше я видял още на влизане с баща й.

— А, да… дъщерята на Робин Капъл. Вие бяхте…?

— Фернанда.

— Колко симпатично. И необичайно. — Сякаш долови в името й очарованието на екзотичен антикварен предмет, поради което съсредоточи върху него блуждаещото си внимание.

— Дядо ми е испанец — прибягна тя до обичайното си обяснение.

Не беше вярно, разбира се, но тя беше вътрешно убедена, че екстравагантно име като нейното се нуждае от по-убедителни обяснения. Звучеше й съвсем недостатъчно просто да отбележи, че майка й е била жена със специфичен вкус. Лично за нея не беше сериозно да се кръщават хората с чужди имена, без в жилите им да тече чуждоземна кръв.

— Ферн! — Баща й бе приключил срещата си и вървеше към тях, а на лицето му бе изписано обичайното изражение на благосклонна доброжелателност с елементи на едва доловимо безпокойство. Зад него ситнеше галеристката. — Виждам, че си се запознала с Хавиер. Е, това е чудесно. За какво си бъбрехте?

— За картини — отвърна вместо нея мъжът.

— Опасявам се, че вкусът на дъщеря ми ти се е сторил малко… консервативен. Как да ти кажа, тя е здраво стъпила на земята млада дама. Пада си по портрети, в които всички части на тялото на модела са си по местата, дърветата са толкова зелени, колкото се полага — такива неща. Единственият абстракционист, когото съм забелязал да й допада, е Мондриан. Коментарът й беше, че върши идеална работа за тапети в кухнята.

— Доста скъпа кухня ще се получи — рече мъжът на име Хавиер.

Робин и галеристката се засмяха.

— Не ме представяй като чак такава досадница, татко — обади се Ферн, обзета от неистово желание да си тръгне.

— Шегувам се, скъпа. О, да те запозная с Алисън Редмънд. Определено ще работим заедно върху книгата за магьосничествата. Тя ще ме свърже с няколко от художниците, с които работят, за да ми направят илюстрациите. Ще бъде страхотен успех. Алисън, дъщеря ми Фернанда.

Последва учтиво ръкостискане. Отблизо жената не изглеждаше толкова млада. Имаше удължено лице, несъразмерно голяма уста и безцветни очи, присвити като цепки под тежестта на силно гримирани мигли. Беше руса, но това не беше естественият й цвят, косата й падаше свободно чак до кръста. Ако Ферн не беше толкова здраво стъпила на земята млада дама, вероятно би й хрумнало, че бъдещата сътрудничка на баща й доста прилича на вещица.

— Чудесно — промърмори госпожица Редмънд.