Джан Сийгъл: Децата на Просперо

— Недей — рече тя. — Не убивай. — Не можеше да каже „моля“, понеже тази дума й бе непонятна.

— Синът ми е мъртъв — отвърна рибарят. — Око за око. Да беше проговорила по-рано. Вече е твърде късно да молиш за пощада.

— Синът ти не внимаваше. Умря от глупост. Ако не сега, щеше да се случи по-късно. Не е голяма загуба.

— Аз го обичах — продължи рибарят и ръката му стисна по-здраво гъвкавата й коса, ножът блесна пред очите й.

— Имаш и други синове. Какво е обич?

Рибарят не разполагаше с богат речник за изразяване на нежни чувства.

— Той е създаден от слабините ми — отвърна накрая. — Плът от плътта ми, кост от костта ми. Дори да ми предложиш богатството на дузина потънали кораби, бисерите на десетки миди, пак няма да е достатъчно, за да откупиш живота си. Ето това е обич. — Острието потъна в плътта й и от бялата й кожа рукна тънка струйка и рибарят забеляза, че кръвта на жертвата му е червена като неговата.

— Аз не познавам обичта — продължи сирената, а гласът й отъня като струйка вятър, профучала в цепнатината на гигантски айсберг. — В морските дълбини тя не е известна. Но имам богатство. Огромно съкровище.

Ножът се отдръпна. Нещо в тона на рибаря се промени.

— Какво съкровище?

— От кораб. Кораб, потънал преди много време. Скрито е край кораловия риф. Дори костите вече са се превърнали в корали.

— Какво съдържа — това те питам? — сопна се рибарят и в погледа му блесна неприкрита алчност. — Злато ли?

— Блестеше — отвърна сирената. — В тъмното, където слънце не огрява, блестеше като светкавица при буря. Това е моето съкровище, моята тайна.

— Ще сключим сделка — каза рибарят, — ще разменим съкровището срещу живота ти. Синът ми е мъртъв и нито любовта, нито златото могат да го върнат. Но аз ще взема твоето съкровище като кръвен данък, то ще бъде цената на моето отмъщение.

В този момент двамата братя скочиха срещу баща си с викове, понеже много страдаха за непрежалимия си брат и възприемаха пленницата като опасно и непонятно същество, твърде своенравно, за да може да му се има доверие, твърде коварно, за да го пощади човек. Според тях не съществуваше клетва, способна да обвърже сирената, защото за нея думи като принципност и милост бяха непознати.

— Пуснеш ли я — рекоха синовете, — тя ще отплува надалеч и не ще видиш нито отмъщение, нито отплата. Искаме да отмъстим за брат си с кръв.

— По-добре злато, отколкото кръв — отсече рибарят и те млъкнаха. Той отряза кичур от косата й и го завърза на възел, а кичурът се мяташе неистово в ръцете му, отделните косъмчета се мъчеха да изпълзят между пръстите му.

— Ще те пусна — каза й той — и ще държа тази коса в буркан с вода три дни. Ако времето изтече и ти не си се върнала, или ако се опиташ да ме измамиш, или ако не ми донесеш съкровището, ще завържа къдрицата ти за мачтата на лодката си и ще я оставя да изсъхне на вятъра. Ако пък не се появиш изобщо, докато се върна на брега, ще я оставя да се пърли на слънцето, докато съвсем се спаружи. А ти, дори да се намираш в дълбините на океана, също ще се спаружиш, опечена от слънце, което няма да видиш. Ясно ли е?

— Да.

— Върви тогава.

Той преряза въжето, с което я беше вързал, и тя се плъзна през парапета, метна се във водата, като описа сребриста дъга във въздуха, и след секунди вече беше изчезнала сред забързаните вълни.

— Няма да я видиш вече — отбелязаха момчетата.

Но рибарят стисна в ръка кичура коса и се усмихна мрачно, сигурен в себе си.

— Ще я видя.

Следобед на третия ден сирената се върна. Рибарят бе останал в същите води въпреки неодобрението на синовете си, въпреки че тялото на мъртвия му син бе започнало да се разлага и вонята се просмукваше в целия кораб. Денем ловяха риба, но мрежите, които доскоро издърпваха препълнени, вече бяха празни. Из обляната в солена вода палуба се мяташе по някой и друг дребосък, заплетен във водорасли, или пък излизаха странни същества, подобни на живи гъби, които изпускаха отвратителна смрад, ако ги натиснеш с пръст. Вятърът бе отслабнал, платната висяха като завеси, през небето преминаваха тънки пелени от облаци, които забулваха лицето на слънцето. Късно този ден под ревера на облаците се процедиха закъснели лъчи и изпълниха тясното пространство между небето и морето с ярка светлина. Облаците пламтяха в медночервено, въздухът бе разтопено злато, от вълните се отразяваха огнени езици. Сирената се изви над ослепителната водна повърхност — тъмен силует на фона на блясъка отдолу, дългата й коса бе уловила пламналото море. Заплува уморено край кораба, като внимаваше да е извън обсега на рибаря и неговия нож. Ръцете й бяха скрити под позлатената вода, лицето й беше безизразно като на животно.