Джан Сийгъл: Децата на Просперо

Слънцето не проникваше толкова надълбоко, а малкият предмет на гърдите на човека все така блещукаше, примигваше и озаряваше с лъчите си подводните селения. В един момент като че се нажежи и започна да излъчва импулси от своеобразна енергия: водата наоколо засъска и се отдръпна, образуваха се балончета въздух, които се понесоха нагоре на тласъци. Сирената се опита да свали предмета от врата на моряка, но щом го докосна, усети как я пронизват иглички, цялата й ръка изтръпна и тя се отказа. С течение на времето предметът угасна и загуби блясъка си, лицето на моряка бе проядено от същества, твърде миниатюрни, за да заслужават вниманието й, морето изми костите му и те останаха да се белеят сред потайните коралови светове. В една от кухите очни орбити поникна анемона, риба ангел целуна хлътналата му буза. Мине се не мине месец или годината, сирената се отбиваше да види плячката си, както скъперник се завръща при имането си. Ала вече не го изпиваше тъй жадно с очи, просто се спираше да погледа жалката му смърт. Никога преди не беше виждала същество, което толкова да прилича на самата нея. Не помнеше някога да е имала родители, брат или сестра. Тя бе създание, родено от дъха на вятъра и от сълзите на морето. Винаги досега беше живяла сама и ето че за пръв път осъзна някъде дълбоко в болезнените кътчета на същността си, че всъщност се чувства самотна. Така бяха посети семената на окончателното й унищожение.

Земята се въртеше, сезоните преливаха един в друг, безкрайното утро на света клонеше към своето пладне. Годините се нижеха една след друга, събитията се подреждаха в история; ерата на магията отстъпи пред разума и науката, пред познанието и предубежденията, пред религията и ересите. Човекът се опита да изобрази континентите върху карти, да разграфи моретата. Един рибар от крайбрежно селище, по-смел от своите другари, хвърляше мрежите си в непознати води, когато изтегли нещо сплъстено — на вид приличаше на топка водорасли. Наведе се през лодката и пъхна ръцете си вътре, за да го освободи от мрежата; напипа нещо копринено гладко и странно живо, което се мяташе между пръстите му. Човекът дръпна по-здраво, вече усещаше под себе си тежестта на нещо невиждано, водораслите се отдръпнаха и изпод ръцете му се появи глава, която изплува над водата. Изглеждаше ужасяващо — мъртвешки бяла и лепкава като на удавник, със зейнала безкръвна паст и блеснали над изпъкналите скули очи. Но беше жива. Очите искряха като слънчеви зайчета, от бледните устни се откъсна сърцераздирателен стон, който изтъня в писък, набра смелост и отекна в дългата тръба на гърлото, сякаш изтръгнат от жива флейта. Рибарят познаваше този вой дълбоко в родовата си памет, а може би бе чувал за него в разказите на пътешественици.

Придърпа главата по-близо до лодката, за да опре острието на ножа си в гърлото и да наложи тишина с тон, разбираем на всички езици. Устата замлъкна и човекът повика синовете си, за да му помогнат да издърпат съществото на палубата. Облещили очи в почуда, младите мъже видяха как водата се оттегля и под нея лъсва неестествена опашка, която започна да се мята бясно в мрежата. В суматохата единият от синовете бе одран от остър шип, през нощта се почувства зле и остана да лежи в каютата си, повален от треска, но баща му не пожела да пусне сирената обратно в морето. Поливаше я с вода, за да не пресъхва тялото й, и я хранеше със сурова риба от улова, като се изкушаваше да забие ножа си в плътта й, докато живата й коса се увиваше около глезените му.

Дали сирената е била същата или не, в легендата не се разказва. Но е истина, че пленницата схващаше по мъничко от човешката реч или, притисната от нуждата, бързо се научи да разбира. Както винаги беше сама, отделена от своята стихия — морето, посредством няколко паянтови дъски, пленена от врага — единствената й реална заплаха, кръвожаден хищник и неин родственик. Може би сама е позволила да бъде заловена, подтиквана от вековете живот в усамотение или от фатално любопитство. Този път обаче не намери тласкан от вълните моряк със сурова красота, омекотена от багрите на любовта; пред нея стоеше обрулен от времето селянин, закоравял от дългата и тягостна битка за оцеляване, по лицето му се четеше смесица от страх и яд, както и убийствена алчност.

След два дни неясно бълнуване синът умря и на сутринта рибарят отиде при сирената с втвърдено сърце и наточен нож, сграбчи я за зелената коса и отметна главата й назад, готов да нанесе смъртоносен удар. Очите й бяха втренчени в неговите, непроницаеми като очите на див звяр, и той не можеше да определи дали в тях е стаен ужас, разум или хитрост. И тогава, за пръв път откакто помнят легендите, тя проговори. Гласът й беше дрезгав и хриплив, понеже гласните й струни бяха закърнели, ала в него се долавяше полъхът на вятъра и уханието на морето.