Лев Анински: Бащите и децата на Арбат

Има Време, а има и „времена“. Романът на Рибаков не само изследва това „двойно счетоводство“, той свидетелствува за него. Книгата е писана в „тъмните времена“, а излезе в „светлите“. Писана е през 1966–1983 години, а успя да си пробие път до читателя през 1987-а: в момент, който дълго, почти обезверена, очакваше нашата култура и който не ще се забрави скоро. Именно този е случаят, когато мечтаното за миг съвпада с реалното. И не е нужно да доказваме, че сме свидетели на литературно събитие с огромно значение, не е нужно да обещаваме на читателя, че „след време“ тази значимост ще стане очевидна: тя е очевидна още сега. Мълвата лети, изпреварвайки книгата: романът се чете от милиони хора; не е нужно ние да им обясняваме какво е сензационното в него, те сами го виждат и го знаят. Откъде е намерил Рибаков достатъчно вяра и упорство да пише такива неща в „онези времена“? — това е отделен въпрос; да го оставим на биографите; аз искам да кажа друго. Фактът, че такава книга е „износена“ и написана в така наречените времена на застоя, говори, че не съществуват епохи на пълен застой, както не съществуват и абсолютно „черни времена“. Последното словосъчетание, завършващо романа на Рибаков и произнесено от един сибирски заточеник през декември 1934 година веднага след съобщението за злодейското убийство на другаря Киров, има пряко отношение към темата на романа: към отразените в нея времена и към въпроса как човек може да живее в тези времена.

А трябва да се живее и трябва да бъдеш човек. Всеки път по новому. Всеки път рискувайки. Всеки път „без да знаеш брода“. Защото „времената“ не се повтарят, а черното и бялото сменят местата си, или, казано с думите на поета, щастието и нещастието променят значението си в очите на господ бог. В господ не е вярвал твърде нито този поет, нито Рибаков. Но за човека, за неговото достойнство, за неговото Лице, за въздаването и за възмездието се налага да се мисли независимо от онзи, който е на небето.

Нека и ние се замислим. Тази морална свръхзадача в романа на Рибаков е не по-малко важна от неговите конкретни писателски открития, от нахълтването му в неведомото и забраненото, което прави „Децата на Арбат“ сензация на дните ни.

Едно от тези открития е основната група герои: младежи, израсли в малките арбатски улички и навлезли във възрастта на отговорността в средата на трийсетте години: децата на Арбат са символ, за пръв път прозвучал в нашата словесност, струва ми се, с песните на Окуджава, но преосмислен и обновен от Рибаков.

От Окуджава тръгва антитезата: арбатският двор — военният окоп; поколението на Арбат е светла младост, запокитена в мрака на битката. У Рибаков този мотив съществува, но някак наопаки: от мрака на предвоенните години към светлината и яснотата на войната. Епилогът на романа, който ни показва Саша Панкратов като майор на Белоруския фронт през 1944 година, говори, че и за Рибаков поколението „деца на Арбат“ е поколението, изнесло на плещите си войната. Но не е само това. Тук има още един аспект. Не по-маловажен от гледна точка на духовната диалектика на поколенията.

През 1934 година героите на Рибаков са по на двайсет, двайсет и няколко години. Значи са раждани от 1910 до 1914 година. Сиреч времето на тяхното, формиране е началото на двайсетте години: тъкмо когато животът за пръв път след Гражданската война влиза в релси и съветската власт от исторически епизод се превръща в историческа даденост. Тъй че пред нас е първото съветско поколение: не „озовало се“ в нова реалност и не „новоизковано“ от стар материал, а създадено от новата реалност, извикано на живот от новата реалност, символизиращо новата реалност.

Саша, Варя, Нина, Макс, Лена, Вадим, Вика, Юра… Отначало имената пъстреят и ни объркват: човек зле различава тези съученици, разпръснали се по институти и училища, по канцеларии и заводи, по кръжци и компании.