„…Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше «ура». С куртка военен образец, само че по-светла от куртките на членовете на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин…“
В художествения свят на Рибаков има една точка, в която тайната на този свят е събрана като във фокус, и има дума, обозначаваща тази точка.
Думата е — знак.
„Сталин го погледна право в очите. Будягин знаеше какво означава този поглед: той означаваше недоверие…“ „Ягода… не гледаше Сталин: да гледаш другаря Сталин означаваше да му задаваш неизречен въпрос, да го караш да заговори; Сталин не обичаше това…“ „Тук Сталин направи… особена пауза, която означаваше, че сега ще произнесе фразата-обобщение… Ежов се съсредоточи…“
Тези психологически щрихи означават нещо повече от черти на характера на действуващите лица или стил на поведение във висшия ешелон на властта. Това е стил на битие. Това е битие, което постоянно тълкува само себе си, търси в самото себе си някакъв потаен („истински“) смисъл, неизразен явно в думите и постъпките. Битие, което сякаш само не си вярва, само се крие от себе си, само се поставя под съмнение. „Дяков не зачита прекия смисъл на думите, Дяков ги тълкува…“ Тълкуване — какво е това? То значи не просто да се хващаш за думата на подследствения, то е насилствено вкарване в реалността на смисъла, който тя, реалността, сякаш не знае, че притежава. „Искам да знам за какво съм арестуван. — А ние искаме сам да си го кажете…“ Животът трябва сам да измисли какво „означава“ той.
Понякога ти се струва, че тайната плетеница на отношенията не е химера, че всички тези писмени ангажименти, явки на четири очи, това осведомителство и ровене в чужди сърца, цялата тази свръхяка мрежа, която плетат Дяков и Шарок (и в която естествено и самите те „седят на тръни“), не е нищо друго освен изграждане на изкуствена подпора под живота, който се клатушка от само себе си, руши се и сам себе си смята за реален. На клатушкащата се несигурност е нужна гранитна база, тя я учредява и опипва тайно от самата себе си. Удвоено битие, „двойно счетоводство на господ бог“: фалшиво на повърхността, а „правдиво“ нейде в недрата, които то укрива от самото себе си. Когато след злощастния стенвестник на събранието на актива студентите настояват Саша да се разкае, те изобщо не искат неговото разкаяние, тъй и тъй няма да му повярват — те искат да чуят как ще се разкайва; и този предварително определен ритуал превръща в реалност тайното, за което не се говори… Пък и може ли то да се назове? Саша, този горд човек, ще съумее ли да каже сам на себе си истината защо е нужен този ритуал, за какво говори той? Хората не си казват истината тъкмо защото тя ще разруши всичко, за което си говорят постоянно. Реалността далеч не е онова, за което може да се говори; тя е нещо, което може да се разгадае по знаци Софя Александровна припряно си записва какво й разрешават да предаде на сина си: „Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир…“ Азбука на намеците, школа на заобикалките. Саша бързо я усвоява: „Имайте предвид, че на заточение нито един човек няма да ви каже истината: който е пратен тук заслужено се прави, че е невинен, невинните пък се правят, че имат някаква вина…“ Размили са се самите категории: истина, вина. Реалността се „преструва“, но истинският й смисъл трябва да се разпознава по „преструвката“.
Но какво е това проклятие над нас? Всеобщо умопомрачение? Или мъдра уловка на живота, който спасява сам себе си? Неопознати качества на принципно нова реалност? Или вековният руски „луфт“, непредсказуемата бездънност на душата, до чието откровение не са се добрали нито Грозни, страшният цар, нито Петър Велики?
Скулестото степно момиче, симпатията на Саша, израсла на село, хитрува и разиграва московския си кавалер, и то без очевиден смисъл: Той: „Искаш ли да се видим?“ Тя: „Че къде да се видим?“ Той: „В шест, в седем?“ Тя: „Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…“
„Как пък не съм се затърчала в шест“ означава: ще дойда в седем.
И ето, пропътувал хиляди версти на изток, Саша долавя отзвуците на този стил в репликите на друго „момиче“: сибирското „изчадие“ Лукешка. Той: „На колко си години?“ Тя: „Че знам ли… Шеснайсе гаче…“ Какво става, да не са се наговорили тези „дивачки“, които никога не са се виждали? И какво е това изобщо? Вековен изкусен похват да оплиташ непознатия? Вековна крепостническа „потайност“ пред „господаря“? Готовност за мигновен бунт, па бил той и ритуален: как пък не съм се затърчала в шест! Или инстинктивен измамен жест — да се нагодиш към клатушкащата се, нестабилна реалност?
Читать дальше