Лев Анински - Бащите и децата на Арбат

Още по-важно е „вертикалното“ изнасяне — към бащите.

Пирамидата на ръководителите от различен мащаб. Силовата линия от долу до горе. Секретарят на партийното бюро на института Баулин, русокос здравеняк със студени сини очи. Секретарят на районния комитет Столпер — слаб, с ядни и уморени очи. Старият Солц в Централната контролна комисия, обезумял от функционерите, „прекършващи младежките съдби“ на своите жертви. Марк Рязанов, „почти легендарният“ ръководител на „най-великия строеж в света“. И неговият шеф Орджоникидзе. И любимецът на партията Киров. И най-сетне самият Сталин.

Всъщност този роман е за Сталин. Разбрах го при първото четене, още по ръкописа, стори ми се, че Анатолий Рибаков, който пожела да чуе моето мнение, не беше съвсем готов за такова определение; помоли ме да повторя: „Та значи това е роман за Сталин?“ — нали все пак бе писал роман за Саша Панкратов; силуетите на вождовете израствали нейде в далечината, като „фон“; сред тях Сталин бил най-трудната, най-решаващата, най-опасната фигура — и поради продължителната забрана над нея, и поради чудовищната отговорност за всяка дума, казана за този човек.

И ето че думата е казана. Мисля, че това е събитие от огромна важност — образът, създаден от Анатолий Рибаков. Образът е преди всичко художествен. За да го създадеш, не е достатъчно детайлно да познаваш биографията на горийското момче, станало тбилиски семинарист, после руски болшевик и най-сетне „неумолим азиатски бог“. Необходимо е още нещо: да намериш смисъла на една съдба. Необходими са смелост и решимост, необходима е готовността на твореца — да кажеш това, пред което историците изпитват боязън, дали поради недостиг на „материал“, или пък поради наличието на прекалено много „версии“. Рибаков е дръзнал — и е победил.

Когато съберат сили, историците ще съумеят да отделят фактите от хипотезите в художественото пресъздаване. Историците ще проверят дали по този път малкият Йосиф е придружавал от Гори до Атени баща си, този кротък и добър човек; те ще решат дали статистикът от тбилиската обсерватория е чел „Борис Годунов“, намирайки в себе си прилика с Гришка Отрепиев; те ще документират първата любов на младичкия революционер, за когото разръфаният панталон е белег на достойнство, калено в безброй унижения. Рибаков е казал: така беше! Той е видял фигурата на Сталин обемно, фокусирал е в нея невероятно отдалечени гледни точки.

Това е постижение и преди всичко постижение на духа. Между робското раболепие, с което са рисували Сталин хипнотизираните му съвременници, и отмъстителната злоба, която го заплашва след свалянето му от пиедестала, няма „среда“ и следователно няма дълбока разлика, защото в отмъстителността се крие същата робска зависимост от всесилния „бог“. Страшно е това наше махало: тръгне ли в обратната посока, не можеш го удържа. Мога да си представя и ситуация, в която романът на Рибаков ще се окаже и пример за обективност, пример за разбиране на Сталин, макар че аз не бих го искал и трезво виждам тук едно свое разминаване с автора в оценката на героя. Рибаков смята, че Сталин „създаде в страната обстановка, в която станаха възможни произволът и беззаконието“. Лично аз мисля, че и самата обстановка е създала Сталин, че произволът и беззаконието са се коренили и в устройството на живота, и в готовността на хората за решенията, които са им били предлагани, и тъкмо затова е станала възможна „обстановката“. Тъй че не съм склонен да търся един виновник. Затова не съм толкова категоричен в оценката си за него и дори може да се създаде впечатление, че лично аз се отнасям към Сталин „по-добре“ от Рибаков. Но какво значи „по-добре“, „по-лошо“? Тези думи могат да послужат, когато говорим за някой кооператор от Гори или от Рязан, но говорим ли за човек, в чийто облик са вложени мислите и чувствата на стотици милиони хора, не бива да се препираме за оценките си, а да разберем какво са вложили в този облик хората: какви мисли, какви чувства.

За пръв път в нашата художествена литература същината на Сталиновия характер е извлечена не от „портретни щрихи“ (използувани и от други писатели), а е изведена от неговата вътрешна логика, от хода на неговите разсъждения. Разбира се, това е и фина стилизация на неговия речеви и писмен стил, която Рибаков е почерпал от речи и статии. Ритъмът на повторенията: „Те са намислили да измамят Сталин. Те не ще успеят да измамят Сталин.“ Тази стилистика бе имитирана и по-рано: достатъчно бе във всяка фраза да удариш отново вече забития гвоздей. Рибаков е схванал тази стилистика другояче: не като окраска на говора, не като „форма“, а като структура на мисленето, като съдържание на битието. „Чуйте тогава — внушително произнесе Сталин, — имайте предвид: на другаря Сталин МОЖЕ да се казва всичко, на другаря Сталин ТРЯБВА да се казва всичко, от другаря Сталин нищо НЕ БИВА да се крие…“ Ритъмът на повторенията не е просто „стил“, той е магия, той е ритуал на въвличане на душата в работа, той е начин на съществуване.