Лев Анински: Бащите и децата на Арбат

Те се настаняват във вашето съзнание не толкова като различни, дошли от различни прослойки и класи хора, колкото като фигури от единно, общо „братство“ или най-добре ще е да го наречем „общежитие“. Рибаков не ви разказва миналото им. От малкото ретроспекции научавате: този е син на шивач, а тази — дъщеря на виден партиен деец, трета е дъщеря на известен лекар, а четвърта и пета са сирачета. Тези кратки гмуркания в родословието помагат да се набележи нещичко в характерите на героите, но не миналото определя тяхната обща психологическа структура. Закоравелият антисемитизъм на шивача Шарок е смекчен в сина му, Юра е стегнат и последователен младеж, той иска да се впише в съвсем друга реалност. Както и Лена Будягина, израсла в дипломатическите колонии в чужбина, а сега ориентираща се към съвършено нови ценности. Родословието на главния герой на романа Саша Панкратов пък е направо отрицателно: бащата е напуснал майката, семейството е разрушено, няма приемственост, но тъкмо в тази липса на корени е същината на погледа към миналото.

Същината е, че назад няма към какво да се обърнат, че трябва да се изграждат сами. „Варя е сираче и затова в още по-голяма степен от другите — дете на Арбат“ — забелязва критикът А. Аронов в своята умна и точна статия за романа на Рибаков. Една поправка: те не са сираци, не гледат на себе си така. Те са нови хора. Те не са се „лишили“ от миналото — те не го забелязват, защото не им е нужно. Миналото е нищо, бъдещето е всичко. „Тоз, който нищо беше…“ Рибаков изследва психологическия експеримент от световно значение: опита да се създаде нов човек, да се създаде той „от нищото“, от една нова идея, от идеята сама по себе си да бъде той утвърден на новата земя, където всичко е сринато до основи. Арбат е полето на този експеримент, една „срединна“ московска улица, загубила през 30-те години обаянието на старината (днес отново станало за нас извънредно скъпо) и придобила съвършено нова тежест — близост до центъра на световната революция, до Двореца на Съветите, който се предвижда да бъде издигнат на мястото на разрушения храм „Христос Спасител“. Децата на Арбат са първата издънка на новото общество и неговият пръв човешки резултат. Рибаков ни показа понятието „Арбат“ от нова страна: той откри този колективен психологически образ, той даде на тези хора ново художествено местожителство, даде им име: „деца на Арбат“, и под това име те започват живота си в нашата литература.

Второто откритие е заточението.

По волята на съдбата Саша Панкратов е изхвърлен от института заради един нищожен стенвестник; по същата воля (неволя) той играе ролята на брънка в поредна политическа интрига: Ягода търси слабо място на Ломинадзе. Това са маневри от голямата политика; Саша няма и представа за тях, но щом е попаднал в „разследване“, вече няма да се измъкне. Осъждат Саша на три години заточение и ние имаме описана от Рибаков картина на живота на заточениците през 30-те години, каквато досега не бе създавана в нашата литература.

Нямахме такава. За лагерите имахме, а за заточението — не.

„…Подпирайки се на бастун, към тях идваше старец с балтон и шапка, дългата му бяла коса падаше върху яката… Меншевик, един от лидерите им…“

„…на брега очакваха лодката местните заточени: дребна белокоса бабичка — в миналото прочута есерка; един анархист — също дребен, белокос, с весело добродушно лице…“

„…Дойде един свещеник с руса брадица… с дъждобран и ботуши, тук се преоблече в домашно расо… — Вие откъде сте? — попита Саша. — От Рязанска област, Кораблински район, чували ли сте?…“

Саша не е чувал, не е подозирал нищо подобно. Ние също. Меншевики, есери, анархисти, свещеници — то е нещо книжно, от учебниците по история. Историята ги е помела. Това знаехме. Но нима сме се сещали, ние и Саша, че „пометените“ все още са доизживявали дните си някъде? То беше нещо недействително, „от друга опера“.

Рибаков ни показа това „недействително“. Върна го на литературата. През 90-те години заточението беше нейна ярка страница („Възкресение“ на Толстой е само първото, за което се сещаме). А в нашата литература заточението е мъртва зона. Рибаков хвърли върху нея лъч жива светлина. Това не е само драматично откритие, това е важно звено от нашата драма. Заточението е нещо „средно“ между свободния живот и лагера. Лагерът е затворена система, особен свят, особена реалност или още по-добре ще е да го кажем антиреалност. Заточението е мост между нея и реалността. Заточеният все пак живее „сам“. Той активно си кореспондира с дома си. И трябва сам да се изхранва, като работи или при местните частни стопани, или в организации, подведомствени на местната власт. Саша поправя колхозния сепаратор — председателят на колхоза го обвинява във вредителство, Саша има възможност да нарече председателя глупак — местният пълномощник на НКВД има възможност да потули работата. Това не е ад, това е, тъй да се каже, чистилище. Или мърсилище. Тук все още борбата е възможна. Тук все още можеш да лелееш някаква надежда, тук, в сибирското село, сред недоверчиви мъже, съсипани от работа жени и весели скулести девойчета, тук, където тангата проехтяват внезапни изстрели и страховито наближава зимата, и чак до хоризонта се е ширнал загадъчен свят. Този свят е важен компонент на романа на Рибаков: децата на Арбат се докосват до реалност, твърде далечна от техния Арбат. Подобно хоризонтално „изнасяне на действието“ е един от факторите за тяхното самоопределяне.

Читать дальше