Лев Анински: Бащите и децата на Арбат

В „Децата на Арбат“ тези начала: на неуморно работещата мисъл и на страшната, непредсказуема реалност, с която мисълта иска да се пребори — са в друго съотношение, но самата изключителна издръжливост на мисълта е чисто Рибакова черта, тя определя и почерка на писателя, и параметрите на създавания от него художествен свят. Това не е нахлуване на мисълта в реалността, това е един вид общ принцип, който важи и за мисълта, и за реалността, общ закон на реалността, в който мисълта напрегнато се вслушва.

Искам да проверя това усещане върху пример, на пръв поглед съвсем парадоксален: върху начина, по който Рибаков очертава от тази гледна точка мисълта На Сталин. Мисъл — на пръв поглед съкрушителна, волева, несъобразяваща се с нищо, сриваща всичко по пътя си, Но нека се вслушаме:

„Историята избра него, защото само той знае тайната на върховната власт в тази страна, единствен знае как да ръководи този народ, докрай познава неговите качества и недостатъци. Преди всичко недостатъците.

Руският народ е народ колективистичен. Открай време форма на неговото съществуване е общината, в основата на неговия национален характер е поставено равенството. Това създава благоприятни условия за обществото, което той гради в Русия…“

Разбира се, тук има с какво да се поспори по същество. Никога няма да се примиря с твърдението, че психиката на „еднородна маса“, която иска винаги да има „върховен вожд“, лежи в основата на руския национален характер; аз смятам, че тази психика е резултат от злощастните исторически обстоятелства в миналото, а още повече — през 30-те години — плод на обстоятелства бъдещи, предвидими: инстинктивно, търсено на всяка цена сплотяване пред лицето на наближаващата световна война… Но сега думата ми не е за това. Думата ми е за логиката на Сталиновата мисъл в художествения свят на Рибаков: „ТОЙ гради“ обществото? Не, ще прощавате, първо ТО го гради; и той, всесилният диктатор, не толкова се натрапва на страната, колкото отгатва нуждата й: убеден е, че й е нужен, воден е от нейната нужда, от нейната съдба, както той разбира тази съдба. Всъщност той е учудващо предпазлив и благоразумен, този „всесилен бог“, моментално поправя всяка дребна неточност в линията си, страхува се от грешки и непрекъснато прави отстъпки за дребни неща. „Защо трябва един секретар на градски комитет да има пряка връзка с народния комисар? (тоест защо Ломинадзе и Орджоникидзе имат смелостта да се стоварят зад гърба на Сталин? — Л. А.)… — Какво толкова — една пряка връзка — намръщи се Орджоникидзе. — Дреболия е, вярно — съгласи се Сталин и изведнъж добродушно се усмихна, — но, разбираш ли, разсейва…“ Тези добродушни усмивки ни изглеждат като уловки, дори излишни при властта, която през 1934 година вече е съсредоточил в ръцете си Сталин, но Рибаков се взира по-надълбоко: Сталин през цялото време сякаш се страхува да не наруши някакъв общ закон на реалността, за която той, скромният, обикновен работник с фуражка и ботуши, е не повече от олицетворение.

Причината не е в него, причината е в самата реалност, чийто закон той проумява.

Но как е могло да се случи всичко това? Как всичко това е станало възможно; и нелепото изключване на Саша Панкратов заради един нищо и никакъв стенвестник, и безсилието на Марк Рязанов да помогне на племенника си, и заточението на Саша, и назначаването на Юра Шарок, довчерашния жалък, уязвен завистник, в органите за безопасност и превръщането му във властелин на човешките съдби? Как се е стигнало до това: предубедено следствие, човешки живот, превърнат в брънка на зловеща интрига, Сибир, наводнен от заточени интелигенти, безсилие на Киров пред Сталин? Тези въпроси мъчително се изправят пред вас при четенето на „Децата на Арбат“: на кой да се спреш? Но къде е трябвало да се спре тогава? Кой е могъл да се спре по онзи съдбовен път? И как е набрал такава сила този обаятелен другар, този скромен миротворец и въдворител на ред, страхът пред който у стотиците милиони хора вдъхновено се е превърнал в обич към него? Къде е набрал той такава сила?

Рибаков показва дяволската пресметливост на този човек. Но показва и нещо повече: почвата на верните му предвиждания. Яростта на Баулин и Столпер, двама низови секретари, мигновено вкопчващи се в смъртна хватка (смъртна!, та нали всеки е готов още от първата фраза да отлъчи, да изхвърли от реалността другия!). Да, Дяков, следователят на Саша, е йезуит и ловец на души, но откъде се е взел той? Ами Юра Шарок, кроткият син на бивш щивач-частник, нали идва „отдолу“, и то идва сам, нали търси хора като Дяков! Да, Ягода е използувал Николаев. Но нали самият Николаев, работник, издигнал се до инспектор, а после изпратен от „троцкистите“ обратно в завода, уязвен, отблъснат, — нали все пак Николаев сам е написал и изпратил до органите писмо, в което казва, че е готов на всичко…