Лев Анински - Бащите и децата на Арбат

Ами Тимофей, ангарският селянин, зловещият спътник на Саша, който се заканва да убие Саша просто защото той е безправен и беззащитен, просто от агресивност — не е ли и той от същата коварна реалност?

Ами Федя, демобилизираният червеноармеец, селският активист, магазинерът от Мозгова — не е ли и той оттам? Наредят ли му да помогне на Саша — ще помогне, наредят ли му да го разстреля — ще го разстреля…

Люлее се, плува почвата под нас. Как да я усмирим, как да стигнем до твърдина? Долу я няма. И тогава, като в мита, твърдта надвисва отгоре:

„…На младини той разбра, че демокрацията в Русия означава само свобода за развихряне на грубите сили. Грубите инстинкти могат да се потискат само със силна власт, тази власт се нарича диктатура. Меншевиките, които не познаваха народа, не разбираха това, разбираха го болшевиките, които познаваха народа…“

Поразително е, но на този Сталинов монолог пряко откликва със съгласие заточеник, запокитен от Сталин на края на света:

„…никаква свобода! Свободата би се превърнала във всеобщо клане, а народът иска да има ред. Предпочитам не Степан Разин, не Емелян Пугачов, а Ленин, дори Сталин.

— Тъкмо затова сме тук я.

— Да. А при Стьопка или Емелка щяхме да висим на някое дърво.“

Човек потреперва мислено от тези думи. Така ли се спасяваме — като мачкаме Сами себе си? Защо алтернатива на потискащия ред у нас е само неудържимият, помитащ всичко бунт? Къде е мярката, която ще снеме безумието от самата основа на битието? Нима нищо никога не ще усмири вътрешно тази душа, та да не е нужно тя сама да Се смирява със стоманен нашийник отвън?

„Децата на Арбат“ е политически роман. Ние приветствуваме този жанр, търсим го навсякъде, едва ли ней във вестникарските репортажи, а ето го пред нас — великолепен негов образец. Ако пък го погледнем „откъм материята“, „Децата на Арбат“ е извънредно интересен исторически роман. А разширим ли жанровия ракурс, може да се каже, че той е вариант на интелектуален роман. Но всички тези жанрови системи могат да се използуват само защото Рибаков е улучил нерва на духовния процес от края на двайсетия век. Рибаков се взира в корените, макар да описва реалност, на пръв поглед отрекла се от корените си. Неговият роман е общочовешки.

Романът е построен като система от монолози. Читателят остава „насаме“ с логиката на един или друг герой. Рибаков „не се намесва“. При това логическите системи, които възпроизвежда, понякога направо се унищожават взаимно. Резултатът от взаимодействието е читателското усещане за реалност.

Вие се вслушвате в монолога на Марк Рязанов за „европейската“ индустрия, която трябва да се построи в Русия с ръцете на „азиатски“ неграмотни работници. После се вслушвате в монолога на сестра му: „Чуй какво ще ти кажа, Марк… Вие вдигнахте меч срещу невинните, срещу беззащитните и самите вие от меч ще загинете!“ Кой е прав? Кой е напълно невинен в тази ситуация? Или и това зависи от господ бог, който от време на време променя значенията на „щастието“ и „нещастието“ и постъпва „строго“ ту с едните, ту с другите? А може би тъкмо там е работата, че в тази ситуация хората минават без господ бог? Наистина Рибаков в един от епизодите въвежда заточения поп Василий, който мие краката на Саша; „библейска“ фигура, лъха на цитат — Рибаков явно се стреми да вземе предвид „и този фактор“. Да, но аз искам друго. Аз искам не „смирение“, взето предвид като фактор, аз искам да проумея общия ход на събитията и общия смисъл на страданията, които си причиняват взаимно хората.

Логиката на Сталин: „Ние с тебе (казва го на Киров — Л. А.) не можем да очакваме пощада от тях (от вождовете на опозицията. — Л. А.). Ако докопат властта, ще избият всички ни до крак. А ти им се доверяваш, либералничиш с тях…“

Логиката на Киров: методите на Сталин са неприемливи, но линията му е правилна. Затова Сталин е непоклатим; Сталин — това е редът, настъпил след хаоса; той е сплотяване след борбата. Вече е невъзможно да се промени нещо: „Осъзнавайки собственото си безсилие, Киров изпадаше в отчаяние…“

Кой е прав? Рибаков мълчи. Да речем, бихме могли да си изградим неговата позиция, като изходим от логиката на любимия му герой Саша Панкратов. Рибаков бе споменал някъде, че пътят на Саша е неговият собствен път, но Саша се държи много по-добре от някогашния си прототип. Да допуснем, че е така. Но сегашният Рибаков знае неизмеримо повече от Саша. Тук имаме много сложно взаимодействие на две начала: на позицията, която авторът заема заедно с героя (уверена и ясна позиция), и на позицията, която авторът заема с нас, мислейки за героя. Тази втора позиция е по-широка и по-горчива от първата, макар че не можем да я наречем уверена и ясна. Но и в неувереността се крие смисъл. Не съм сигурен, че е нормално сплотяването да става за сметка на истината, а истината да се утвърждава за сметка на сплотяването, но нали това усещане за ненормалност, за трагична подмяна ми го внушава пак Рибаков. Не съм сигурен, че „вождовете на опозицията“ не биха казали на противниците си нещо такова: „и с вас не може другояче…“ Тогава къде е краят на тази кървава въртележка? И дали причината е във „вождовете“? Ами Саша — толкова ли е извън тази логика? Позицията на Саша е: правилната идея е завладяна от баулиновци, столперовци, дяковци, правилната идея трябва да се върне в чисти ръце. Но чии ръце са чисти? Как да го определят в онази ситуация? Квачадзе, троцкистът, заточен заедно със Саша, му подхвърля: Ако вие имахте власт, щяхте да ни извивате ръцете не по-зле от тези конвоири.