Едит Несбит - Децата от гарата

— Добре, мамо — отвърна Филис и я постави върху шоколадовите бисквити.

— Да пием за здравето на леля Ема! — предложи Роберта неочаквано.

Тостът беше вдигнат с джинджифилова лимонада в порцеланови чаени чаши, изрисувани в китайски стил, защото не успяха да намерят стъклените. Всички почувстваха, че са били малко сурови към леля Ема. Тя не беше мила и ласкава като мама, но се бе погрижила за всичко.

След вечеря бързо оправиха леглата си.

— Лека нощ, пиленца — каза майката. — Сигурна съм, че в къщата няма плъхове. Но ще оставя вратата си отворена. Ако дойде някое мишле, само извикайте и аз ще му дам да се разбере.

На сутринта светът изглеждаше различно. Роберта събуди Филис, като я дръпна за косата.

— Какво става? — попита сънената Филис. — Къде съм?

— В новата къща — отвърна Роберта. — Не си ли спомняш? Тук няма слуги. Да ставаме и да се захващаме за работа. Всичко трябва да светне преди мама да е станала. Вече събудих Питър. Ще се облече, докато и ние се приготвим.

Децата излязоха на двора и се измиха колкото сметнаха за необходимо под студената струя на помпата.

— Много по-забавно е да се миеш на двора — каза Роберта. — О, погледнете нагоре!

Покривът на кухнята се спускаше почти до земята. Беше покрит със слама и обрасъл с мъх, ушно биле, тлъстига и шибой, а в далечния му край бяха избуяли кичур лилави перуники.

— Тук е по-хубаво от старата къща — каза Филис. — Интересно ми е как ли изглежда градината?

— Още е рано за градината. — Роберта преливаше от енергия. — Да влизаме и да се захващаме за работа.

Те запалиха огъня, сложиха чайника и подредиха приборите за закуска. Не успяха да намерят всичко, което търсеха, но от един стъклен пепелник излезе чудесна солница, а една малка тавичка стана панер за хляб. (Ако, разбира се, намереха отнякъде хляб за закуската.)

Когато подредиха и приготвиха всичко, излязоха отново в светлата свежа утрин.

— А сега вече ще идем в градината — каза Питър.

Но те някак си не можаха да я намерят, макар че няколко пъти обиколиха къщата. Отзад беше стопанският двор, ограден от конюшни и пристройки. От другите три страни на къщата нямаше ограда и направо започваше полето. И все пак те бяха сигурни, че вчера имаше градина с тъмни големи дървета.

В подножието на склона, където бе къщата, се виждаше железопътната линия и зеещата паст на един тунел. Голям мост с високи арки пресичаше долината.

— Градината не е толкова важна — каза Питър. — Да идем до железопътната линия. Може да минат влакове.

— Можем да ги видим и оттук — обади се Роберта. — Нека да поседнем за малко.

И те седнаха на един голям плосък камък, един от многото, разпръснати по склона. Когато майка им излезе да ги търси в осем часа, ги намери дълбоко заспали в щастлива, стоплена от слънцето купчинка. Бяха запалили огъня и сложили чайника някъде около пет и половина. Така че до осем огънят вече беше изгаснал, водата — извряла, а дъното на чайника почерняло. Също така не се бяха сетили и да измият съдовете, преди да ги сложат на масата.

— Но това няма значение — каза майка им. — Защото намерих една друга стая. Бях забравила, че има още една. И тя е направо вълшебна!

В забравената стая също се влизаше от кухнята. Но вратата й бе издадена малко напред и вчера в тъмното я бяха взели за бюфет. Това беше малка квадратна стая, а на спретнато подредена маса имаше парче печено говеждо, хляб, масло, сирене и пай.

— Пай за закуска! — извика Питър. — Направо страхотно!

— Това е ябълков пай — каза майката. — Е, това е вечерята ни за снощи. Има и бележка от госпожа Вини. Зет й си счупил ръката и тя трябвало да се прибере рано. Ще дойде в десет тази сутрин.

Това беше една чудесна закуска. Майката бе кипнала вода в една тенджерка, така че имаше и чай.

— За нас е по-скоро обяд, отколкото закуска — обясни Питър, подавайки чинията си за още пай, — защото станахме много рано.

Прекараха деня като помагаха на майка си да разопакова и подреди багажа. Шестте малки крачета не се умориха да тичат насам-натам, докато разнесоха дрехите, съдовете и всички останали неща по местата им. Едва късно следобеда майка им каза:

— Добре! Достатъчно за днес. Аз ще си полегна за час, за да бъда свежа за вечеря.

Тогава децата се спогледаха. В погледа и на тримата се четеше един и същи въпрос с готов отговор:

Къде ще отидем?

На железопътната линия.

И така, те поеха надолу и внезапно откриха къде се беше скрила градината. Тя бе точно зад конюшните, оградена от висок стобор.