Едит Несбит - Децата от гарата

Питър едва изчака баща си да приключи с вечерята и да си изпуши пурата. Най-после майката каза:

— Сега, мили, ако си достатъчно отпочинал и спокоен, искаме да ти разкажем за голямата железопътна катастрофа и да те помолим за съвет.

— Добре! — отговори бащата — Давайте!

И тогава Питър разказа тъжната история и донесе онова, което бе останало от локомотивчето.

— Хм! — каза таткото, след като прегледа машинката много внимателно.

Децата чакаха със затаен дъх.

— Никаква надежда ли няма? — попита Питър.

— Надежда ли? Има! И още как! — отвърна бащата бодро. — Но ще трябва и нещо друго освен надежда — поялник и нова клапа. Мисля, че е по-добре да оставим тази работа за някой свободен ден. С други думи, ще му отделя съботния си следобед, а всички вие ще ми помагате.

— Момичетата могат ли да помагат в поправянето на локомотиви? — попита Питър недоверчиво.

— Разбира се, че могат. Момичетата са точно толкова умни, колкото и момчетата, никога не забравяй това! Ти искаш ли да станеш машинистка, Фил?

— Лицето ми ще бъде винаги мръсно, нали? — каза Филис без особен ентусиазъм. — И предполагам, че веднага ще счупя нещо.

— Аз пък, татко, съм сигурна, че ще ми хареса — обади се Роберта. — Мислиш ли, че ще мога да стана машинистка, когато порасна? Или поне пожарникарка?

— Искаш да кажеш огнярка — каза таткото, дърпайки и усуквайки нещо в локомотивчето. — Е, когато пораснеш, ще се погрижим да те направим огнярка. Спомням си, когато бях момче…

В този момент на входната врата се почука.

— Кой ли, за бога, е това! — възкликна бащата. — Домът на англичанина е неговата крепост. Аз наистина мечтая за къща, заобиколена с ров, над който се вдига подвижен мост.

Рут — така се казваше червенокосата прислужница — влезе и съобщи, че двама господа искали да се срещнат с господина.

— Поканих ги в библиотеката, сър.

— Сигурно минават с подписката за викарий 2 — предположи майката, — или събират вноската за църковния хор. Отърви се от тях бързо, скъпи. Наистина ни прекъсват вечерта, а за децата вече е почти време за лягане.

Но се оказа, че бащата изобщо не можа да се отърве от господата така бързо.

— Ех, да имахме наистина ров и подвижен мост — въздъхна Роберта, — тогава, ако не искаме посетители, просто вдигаме моста и никой не може да влезе. Боя се, че ако останат още малко, татко ще забрави какво искаше да ни разкаже.

Майката се опитваше да ги залъже с някаква нова приказка за една принцеса, която имала зелени очи. Но това се оказа трудна задача, защото децата чуваха как в библиотеката баща им говори много рязко с непознатите, а те отвръщаха кратко и нервно.

После чуха как вратата на библиотеката се отваря и всички въздъхнаха с облекчение.

— Излизат! — каза Филис. — Сега ги изпраща.

Но вместо да изпраща гостите навън, Рут влетя вътре. Тя изглеждаше доста странно, както отбелязаха децата.

— Ако обичате, мадам, господинът каза да идете за малко в кабинета. Мисля, че е получил лоши новини. Изглежда блед като мумия. Добре е да се подготвите за най-лошото, мадам. Сигурно е умрял роднина или е фалирала банката, или…

— Достатъчно, Рут! — пресече я майката решително. — Можеш да вървиш.

След това отиде в библиотеката. Отново се чу говор. После Рут извика файтон. Децата чуха тропот на ботуши по стълбите, файтонът замина и външната врата се затръшна. Тогава майка им влезе. Милото й лице беше бяло като дантелената й якичка, а очите й изглеждаха много големи и блестящи.

— Време е за сън — каза тя. — Рут ще ви сложи да си легнете.

— Но нали обеща, че тази вечер можем да останем до късно по случай връщането на татко — обади се недоволната Филис.

— Баща ви го извикаха… по работа — обясни майката с усилие. — Хайде, милички, тръгвайте веднага.

Те я целунаха и тръгнаха. Роберта се позабави, за да прегърне майка си още веднъж и да й прошепне:

— Не бяха лоши новини, нали, мамо? Нали никой не е умрял… или…

— Не… никой не е умрял. — Майката почти избута Роберта навън. — Не мога да ти кажа нищо тази вечер, малката ми. Върви, миличка, върви да спиш.

И Роберта излезе.

Рут разреса косите на момичетата и им помогна да се съблекат. (Майка им почти винаги правеше това сама.) След като угаси лампата и излезе от стаята, прислужницата едва не се сблъска с Питър, който, все още облечен, чакаше на стълбите.

— Чудя се, Рут, какво ли става? — попита той.

— Не ми задавай въпроси, ако не искаш да те излъжа — отговори червенокосата Рут. — Скоро ще научиш.