Едит Несбит - Децата от гарата

— Ти ще свършиш зле — извика тя гневно, — малък непрокопсаник! Ако не се поправиш, ще идеш при скъпоценния си баща, казвам ти го право в очите!

Роберта повтори казаното пред майка си и на другия ден Рут беше отпратена.

Една вечер майка им се върна, легна и остана на легло два дни. Дойде лекар и децата сновяха окаяни из къщата, обхванати от чувството, че идва краят на света.

На третия ден майка им слезе за закуска, много бледа и с бръчици около очите, които преди не личаха. Усмихна се, доколкото можеше:

— Вече, малките ми, всичко е решено. Ще напуснем тази къща и ще се преместим в провинцията. В една сладка бяла къщичка. Сигурна съм, че ще ви хареса.

Последва една вихрена седмица, в която си стягаха багажа. Подготвиха за изнасяне почти всичко: съдове, одеяла, свещници, килими, кревати, тенджери, че даже и решетката пред камината, ръжена, машата и лопатата. Покриха масата и столовете със зебло, а краката им увиха със слама.

Къщата заприлича на склад за мебели, но на децата това им харесваше. Майка им беше твърде заета, но вече не толкова, че да не може да си бъбри с тях, да им чете и да им съчинява стихчета.

— Няма ли да опаковаме и това, мамо? — попита Роберта като посочи прекрасния скрин, инкрустиран със седеф.

— Не можем да вземем всичко — обясни майка им.

— Но взехме неща много по-грозни от скрина — възрази Роберта.

— Вземаме само полезните неща — отговори майката. — Ще трябва мъничко да си поиграем на бедни.

Когато всичките грозни, но полезни неща бяха опаковани, дойдоха няколко мъже с престилки от зелено сукно и откараха всичко с голям фургон. Двете момичета с майка си и леля Ема трябваше да спят в гостната, където бяха останали хубавите мебели. Едно канапе бе приспособено за легло на Питър.

— На това му викам късмет — каза той весело, докато майка му подпъхваше завивките около него. — Местенето наистина ми харесва! Иска ми се да се местим всеки месец.

Майката се разсмя.

— На мене пък не! Лека нощ, хлапенце.

На следващия ден пълнеха кутии, още кутии и пак кутии. Късно следобеда дойде една кола да ги откара на гарата. Леля Ема дойде да ги изпрати. Чувството, че се разделят, изпълваше децата с радост.

— Но тежко на германските дечица, за които ще се грижи! — прошепна Филис, когато влакът тръгна. — За нищо на света не бих искала да съм на тяхно място!

В началото на пътуването беше много забавно да гледат през прозореца, но скоро се стъмни. Вече не се виждаше нищо интересно и на децата им се доспа. Никое от тях не разбра колко време беше изминало, когато усетиха майка им да ги разтърсва нежно:

— Ставайте, милички. Пристигнахме.

Събудиха се. Беше им студено и тъжно. Слязоха на ветровития перон и чакаха, разтреперани, да разтоварят багажа им. После локомотивът изпухтя и тръгна полека. Децата проследиха как светлините на последния вагон изчезнаха в мрака.

Това беше първият влак, който изпратиха на тази гара. Децата не подозираха колко приключения щяха да преживеят край тези железопътни линии. Сега те само трепереха и кихаха и се надяваха пътят до новата им къща да не е дълъг.

— Хайде — подкани ги майка им, — ще трябва да повървим. Тук няма файтони.

Пътят бе кален и неравен. Не бе осветен с лампи и скоро Филис падна в една локва. Вдигнаха я мокра и отчаяна. Каруцата с багажа пълзеше по нанагорнището, а те я следваха смълчани. Когато очите им привикнаха с тъмнината, успяха да различат планината от сандъци и кутии, полюляваща се над тях.

На едно място коларят спря и отвори една голяма порта. Пътят продължаваше през някакви ливади и скоро нещо голямо, тъмно и безформено изникна от дясната им страна.

— Това е къщата — каза майка им. — Чудя се защо тя е затворила капаците.

— Коя тя? — попита Роберта.

— Жената, която наех да подреди мебелите и да почисти. Заръчах й да приготви вечеря.

Имаше нисък стобор, иззад който се очертаваха силуетите на клонести дървета. Това беше градината. Колата продължи покрай стобора и зави зад къщата. Изтрополи по каменните плочи и спря пред задната врата.

Нито един прозорец не светеше.

Всички заудряха по вратата, но никой не отвори.

Коларят каза, че най-вероятно госпожа Вини си е отишла вкъщи.

— Нали разбирате, влакът ви толкова закъсня.

— Но ключът е в нея — каза майката. — А ние какво ще правим?

— О, тя трябва да го е оставила под изтривалката — успокои я коларят. — Роднините й се отбиват от време на време тук.

Той свали фенера от каруцата си и се наведе.