Артюр Рембо: При музиката (Площадът на гарата в Шарлевил)

В градинката, която започва от площада,
фризирана прилежно до крайната черта,
с пъхтене буржоата в четвъртък вечерта
ревнивата си глупост извеждат на прохлада.

Военният оркестър с извивките на валса
и киверите клати, ей тъй — насам-натам;
контетата пред всички като защѝтен вал са,
нотариусът — на ланец обесил се е сам.

Ревниво рентиерът във валса търси грешки;
помъкнал тежка дама, чиновник запотен
напредва след водача на слонове, с купешки
волани и дантели — същински манекен.

Скамейките са пълни. Бакали-пенсионери
по пясъка чертаят с бастун или пък с крак,
в подробности обсъждат заглъхнали афери,
в пари обръщат всичко, но сепват се: — Все пак…

На пейката търговец се мъчи да намести
корема си фламандски на свойте колена,
лула блажено вади и в пръстите му месести
тютюнът контрабанден увисва на влакна.

Безделници пресичат през равните морави;
разнежил се от валса и дъхавия цвят,
пред младата слугиня — дано й се понрави —
с детето си играе ефрейтор простоват.

Като студент минавам с движения нехайни,
девойчета сред парка, облъхнат от нощта,
с престорен смях ме стрелват — те знаят всички тайни! —
и в погледа им виждам влудяващи неща.

Окото ми разгръща — без думичка да кажа —
дантелите от къдри и блясва бяла плът,
в миг смъквам труфилата и разкопчал корсажа,
съзирам как изпъква божествено гърбът.

Събул съм вече ловко ботинката, чорапа…
Пак в сладка треска милвам най-дивните места.
Те шушнат си и всяка насмешливо ме зяпа…
И рой целувки трепкат по моята уста.