Артюр Рембо - Балът на обесените

На бесилката саката
скачат, скачат: не един
паладин на Сатаната,
скелет сух на Саладин.

Монсеньор Велзевул дърпа мрачен конците,
наредил свойте куклички черни навън
и ги удря с подметка без жал по очите —
да танцуват под белия Коледен звън.

И преплитат ръце, някой весело пляска,
като органи черни те свирят с гърди
и се търкат — безкрайна отблъскваща ласка, —
а притискаха прелестни дами преди.

Веселяци танцьори — ура! — без търбуси,
всеки скача, оркестъра чул-недочул.
Бесен танц! Или вече са в бой помежду си?
На цигулка им стърже вбесен Велзевул.

Като ризи и черните кожи съдрали —
от какво да се пазят или пък свенят? —
нямат скъсване техните груби сандали;
бял калпак е нахлузил на всички снегът.

И ветреят се черни плюмажи на врани.
Плът прогнила тресе се по всички бради —
ще речеш, че в картонени брони навряни,
шепа рицари слепи се блъскат с гърди.

Като орган железен проскърцват гредите!
Ура! Вихърът свири на бала зловещ!
Вият вълци в лилави мъгли сред горите —
хоризонтът пламти като зейнала пещ.

Ей, стреснете ги! Кой все така ще ги гледа:
нима всеки — вдървен — ще премята безспир
броеница — гръбначния стълб на съседа?
Мъртъвци, да не ви е това манастир!

От хорото изрипнал с увереност дръзка —
както конят се вдига на задни крака, —
буен скелет в небето червено се блъска,
но усеща въжето — корава яка;

впива пръсти в пищяла си — пискаща свирка,
и се киска, а може би вие от жал,
и внезапно — тъй фокусник скрива се в цирка —
пак изчезва с подскоци в кошмарния бал.

На бесилката саката
скачат, скачат: не един
паладин на Сатаната,
скелет сух на Саладин.