Артюр Рембо - Озарения

Само щом идеята за Потопа се укроти, един заек се спря сред тревата и разлюлените камбанки и през воала на паяжината се помоли на дъгата.

О! Скъпоценни камъни, които се спотайват — цветята, прогледнали вече.

По дългата мръсна улица изникнаха сергиите и лодките се занизаха към морето, катерещо се като в гравюра.

Кръвта потече — при Синята брада, из кланиците, в цирковете, където Божието клеймо накара прозорците да избледнеят. Потекоха кръв и мляко.

Бобрите строяха. „Мазаграните“ 1 1 Кафе, разредено с вода или алкохол — Б.пр. димяха в кафенетата.

В голямата къща — с все още струящи стъкла — децата, целите в траур, се взираха в чудните гледки.

Някаква порта се хлопна — и на площада детето размаха ръце и сграбчи ветропоказателите и петлите по камбанариите, под святкащия порой.

Мадам ♦♦♦ постави пианото в Алпите. Литургията и първите причастия тържествено отекваха над хилядите олтари в катедралата.

Керваните потеглиха. И хотел „Сплендид“ бе въздигнат сред хаоса на ледовете и полярната нощ.

Оттогава луната слуша как чакалите вият сред тимиановите пустини и еклогите чаткат със своите копита из градината. По-късно в лилавата напъпила горичка Евхарис ми каза, че вече е настъпила пролетта.

Блато, кипи! Пяна, преливай над мостовете, заливай горите. Черни покрови и органи, мълнии, гръмотевици, надигайте се, трещете. Води и скърби, надигайте се. Върнете потопа.

Понеже, след като той се оттегли — о, тия скъпоценни заровени камъни, о, тия разкрехнали се цветя, — настана досада! И Царицата, тая Магьосница, която разпалва своята жарава в мангал от глина, никога не ще ни разкаже това, което тя знае и което за нас е загадка.

Този идол с черни очи и жълта грива, без дом и предци, но много по-благороден от фламандско и мексиканско предание! Неговите владения — лазурът и дръзкият злак — се стелят по крайбрежия, назовани от талази без кораби, назовани със свирепи имена на гърци, славяни и келти.

На края на дъбравата — цветята на сънищата звънтят, разпукват се, сияят — момичето с портокалови устни, с колена, кръстосани сред грейналия потоп, който блика от злака. Голота, която осеняват, прекосяват и намятат зуниците, растенията, морето.

Жени, които обикалят по терасите край морето. Инфанти и великанки, надменни негърки сред меднозеления мъх, съкровища из горичките с тучна земя и в размразените градини — млади майки и по-големи сестри с очи, замъглени от странствания. Султанши, принцеси с тиранични походки и одежди, дребни чужденки и жени примирено нещастни.

Каква скука. Време на „скъпата плът“ и „скъпата душа“.

Ето я мъничката покойница — зад разцъфтелите рози. Младата майка, същинска смъртница, слиза по стъпалата. Каляската на братовчеда скърца по пясъка. Малкият брат (той е в Индия!) също е тук — на карамфилената поляна, сам срещу залеза. Старците — погребани един до друг край стената, цялата в шибой.

Рой златисти листа кръжат край къщата на генерала. Всички са на юг. По червения път се стига до празната кръчма. Замъкът се продава. Капаците на прозорците са изтръгнати. Кюрето сигурно е отнесло ключа от църквата. Будките на стражите край парка са празни. Оградата е толкова висока, че се виждат само шумящи върхари. Впрочем там няма и какво да се види.

Ливадите навлизат в селцата, останали без петли и наковални. Шлюзът е вдигнат. О, тия крайпътни кръстове и мелници сред пустошта, тия острови и купени!

Жужаха магични цветя. Хълмите го люлееха. Приказно стройни животни сновяха край тях. Облаците се трупаха над набъбващото море, сътворено от вечността на топлите сълзи.

В гората има птица. Нейната песен ви спира и ви кара да се червите.

Има часовник, който не бие.

Има валог с леговище на бели зверове.

Има катедрала, която потъва. И езеро, което се възвисява.

Има детска количка, изоставена в сечището или поела стремително по пътеката, окичена с ленти.

Има трупа от маскирани дребни комедианти, мяркащи се по пътя, през гъсталаците край гората.

Има накрая, когато сте гладни и жадни, все някой, който ви пъди.

Аз съм светецът, който се моли на терасата, както мирните животни пасат чак до морето на Палестина.

Аз съм мъдрецът в мрачно кресло. Клоните и дъждът се хвърлят в прозорците на библиотеката.

Аз съм пешеходецът по големия път през ниската гора. Ромолът на шлюзовете заглушава моите стъпки. Дълго се взирам в меланхоличното златно пране на залеза.