Артюр Рембо: Озарения

О, пепеляво лице, щит от конски косъм, ръце от кристал! Топът, върху който трябва да връхлетя — през схватката на дърветата и лекия вятър!

О, безкрайни улици на свещената страна, тераси на храма! Какво е станало с брамина, който ми обясняваше Притчите? Все още, както тогава, виждам ония старици. Спомням си мигове от сребро и от слънце покрай реките. Дланта на полето върху моето рамо и нашите ласки сред парливите долини. Полет на алени гълъби прошумява край моите мисли. Тук заточен, аз имах сцена, където да играя драматическите шедьоври на всички литератури. Мога да ви покажа тия несметни богатства. Знам историята на съкровищата, открити от вас. Виждам нейното продължение! Моята мъдрост, както и хаосът, е презряна. Какво ли е моето небитие пред вцепенението, което ви чака?

Аз съм изобретател, далеч по-заслужил от моите предтечи. Музикант, изнамерил нещо като ключа на любовта. А сега, благородник сред тръпчиви полета, под трезво небе, се опитвам да се разчувствам от спомена за моето просешко детство, от чиракуването или от носенето на сабо, от споровете, от пет-шест овдовявания и няколко сватбени пира, където твърдоглавието ми попречи да вляза в крак с моите приятели. Не съжалявам за някогашното си участие в божественото веселие. Трезвият въздух на тази тръпчива местност подхранва най-енергично моя ужасен скепсис. Но тъй като този скепсис не може вече да бъде приложен, а същевременно съм обречен и на нови вълнения — чакам да се превърна в злобен безумец.

В един хамбар, където ме затвориха дванайсетгодишен, опознах света, онагледих човешката комедия. В едно мазе изучих историята. На някакъв нощен празник в един северен град срещнах всички жени на старите живописци. В един стар безистен в Париж ми преподаваха класическите науки. В едно великолепно жилище, сред разкоша на Изтока, завърших своето огромно дело и се оттеглих в прочутото си усамотение. Разпалих кръвта си. Дългът ми е опростен. Да не мислим повече за това. В действителност аз съм в отвъдния свят. И не искам възмездие.

Много видях. Видението беше навсякъде.

Много съм имал. Тътенът на градовете, вечер и на слънце — и винаги.

Много познах. Спирките на живота — о, Гласове и Видения.

Заминаване — към новите чувства и шумове!

Една прекрасна заран, наобиколени от кротки хора, един мъж и една жена — прекрасни наглед — викаха на площада. „Приятели, искам тя да стане кралица!“ — „Искам да стана кралица!“ Тя се смееше и се тресеше. Той говореше на приятелите за откровението, за края на изпитанието. Те примираха един до друг.

Те наистина бяха крале през цялата заран, докато карминената завеса се вдигаше над къщите. И през целия следобед, докато се оттегляха към палмовите градини.

Едничък удар на твоя пръст по барабана — и всички звуци политат, и започва нова хармония.

Една твоя стъпка. И се надигат нови хора и се понасят напред.

Обръщаш глава — и нова любов! Извръщаш глава — и нова любов!

„Измени участта ни, отбий всички бедствия — с времето започни“ — пеят децата. „Издигни, все едно къде, същността на нашите съдбини и стремежи“ — молят те други.

Пристигнал отвеки — ще бъдеш навсякъде.

О, мои Блага! О, моя Красота! Ужасни фанфари, които няма да са пречка по пътя ми. Фееричен статив! Ура за небивалата творба, за прекрасното тяло, — за първи път! Това започна сред детския смях и така и ще свърши. Тази отрова ще остане из нашите вени, дори когато фанфарите млъкнат и отново се върнем сред старата дисхармония. О, нека сега — достойни за изтезанията! — усърдно да съберем тези нечовешки обещания, дадени на нашето бренно тяло и бренна душа. Тези обещания, тази лудост. Изяществото, науката, жестокостта! Бяха ни обещали, че ще заровят в мрака дървото на злото и доброто. Че ще прогонят тираничното благоприличие, за да покажем най-чистата си любов. Това започна с чувство на отврата и завърши — не можахме да се пренесем във вечността — с паническото бягство на всички ухания.

Детският смях и робската предпазливост, девическата строгост, ужасът от лицата и предметите тук, нека бъдат свещени чрез спомена за това бдение. С грубост започна всичко това и ето — завърши с ангели от огън и лед.

Свято си ти, о, пияно бдение! Макар и заради маската само, с която ти ни дари. Утвърждаваме те, о, метод! Не ще забравим, че вчера прослави всичките наши възрасти. Имаме вяра в отровата. Знаем как да дадем живота си. Целия, всеки божи ден.