Артюр Рембо - Озарения

Отдясно лятната зора пробужда листата, мъглицата и тихите шумове в парка, а склоновете вляво са скрили в своята морава сянка стотиците светкавични коловози по калния път. Върволица от феерични видения! И наистина: талиги, натоварени с животни от позлатено дърво, пилони и шарени платнища, безкраен галоп на двадесет пъстри циркови коня; и децата, и мъжете на своите толкова причудливи животни — двадесет коли, натоварени, целите във флагове, целите в цветя като древни колесници, приказни карети, пълни с деца, нагиздени за пасторалните празници край града. И дори ковчези под покрова на нощта, с развети абаносовочерни плюмажи, понесени след ситния тръс на огромни — сини и черни — кобили.

Това са градовете! Това е народът, заради който са се възвисили Алеганите и Ливанските планини на мечтите! Хижи от дърво и кристал, които се движат по невидими релси, с незрими въжета. Стари вулкани, опасани с медени палми и колоси, реват мелодично сред пламъци. Прозвънват любовни празници над каналите, спускащи се зад хижите. Лаят на камбаните се носи из клисурите. Дружини от гигантски певци се стичат с одежди и хоругви, ослепителни като сиянието по върховете. На платформи сред бездните Роландовци разтръбяват своята смелост. По мостчетата над пропастта и над покривите на кръчмите небесният огън обкичва пилоните. Срутват се апотеози и литват във висините, където серафически кентавреси препускат между лавини. Горе, над най-високите хребети, море, развълнувано от вечното раждане на Венера. Натежало от орфически флотилии и звън на перли и скъпоценни раковини, морето понякога помрачнява — сред смъртоносни светкавици. По склоновете мучат снопи от цветя, огромни като нашите шлемове и потири. Шествия от Кралици Маб с опалови и рижи одежди изникват от урвите. По-нагоре, нагазили в ручеите и трънаците, елените сучат от гръдта на Диана. Вакханките от предградията ридаят, луната пламти и вие. Венера влиза в пещерите на ковачите и отшелниците. Градските кули възпяват идеите на народа. От замъците, иззидани с кости, се лее никому непозната музика. Шестват дълги предания, поривите се втурват в селата. Раят на бурите се продънва. Диваците играят неспирно на празника на нощта. За кратко и аз се впуснах в общия устрем на един булевард в Багдад, където край мене възпяваха радостта от новия труд, разхождайки се под плътния вятър, без да могат да избягат от фантастичните призраци в планините, из които трябваше да се срещнем пак.

Какви добри ръце, какви хубави мигове ще ми върнат тия земи, откъдето долитат моите сънища и всяко мое движение?

Горкият ми брат! Какви ужасни безсъния му дължа. „Не съм се залавял усърдно с това начинание. Забавлявах се с неговия недъг. По моя вина ще се върнем към изгнанието и робството.“ Той ме смяташе за несретник и твърде странен наивник. И привеждаше много тревожни доводи.

Отвръщах с насмешка на този сатанински учен и отивах пак до прозореца. И сътворявах — отвъд полетата, прекосявани от звуците на нечувана музика — призраците на бъдния нощен разкош.

След това забавление, което ме пречистваше неусетно, се просвах на своя тюфлек. И почти всяка нощ, едва дочакал ме да заспя, моят беден брат се надигаше — с разкапана уста и избодени очи (какъвто се виждаше в своите сънища) — и ме повличаше към хола, гъгнейки своето видение, пълно с идиотска печал.

Аз наистина някога му бях обещал, напълно искрено при това, да го върна в изконното му състояние: син на Слънцето — и ние скитахме, подкрепяни от виното на пещерите и къшеите на пътя, докато бързах да намеря истинското място и формулата.

Официалният акропол надхвърля и най-колосалните ни представи за съвременното варварство. Невъзможно е да се опише това матово сияние под сивото и неподвижно небе, този царствен отблясък на сградите и вечния сняг по земята. Възпроизведени са в някакви невиждани размери всички класически чудеса на архитектурата. Присъствам на художествени изложби в помещения, двадесет пъти по-просторни от „Хъмптън Корт“. Каква живопис! Някакъв норвежки Навуходоносор е издигнал тия министерски стълбища; нисшестоящите, които успях да видя, са по-горди и от ♦♦♦; изтръпвах от страх пред пазачите на тия колоси и пред служителите в огромните построения. Струпването на сградите около градинки, дворове и вътрешни тераси, е пропъдило кочияшите. Парковете напомнят за първичната природа, облагородена с едно непостижимо изкуство. Горният квартал е пълен с неописуеми гледки: морски залив без кораби разстила своето покривало — синкаво като иней — между крайбрежните улици, отрупани с гигантски канделабри. Малък мост отвежда веднага до потаен вход под купола на „Сент Шапел“. Този купол представлява артистична конструкция с диаметър от около петнайсет хиляди стъпки.