Артюр Рембо: Озарения

На драго сърце бих станал детето, изоставено на вълнолома, който се врязва в морето. Малък слуга, поел по алеята, с високо вдигнато чело.

Пътеките са стръмни. Хълмовете са покрити с жълтуги. Въздухът — неподвижен. Колко далече са птиците и потоците! Краят на света — само това е пред тебе.

Нека ми дадат накрая тази гробница, белосана с вар, с циментови груби основи — дълбоко в земята.

Облегнал съм се на масата. Лампата ярко огрява вестниците, които препрочитам като идиот. Тези безсмислени книги.

На огромно разстояние, горе, над моя подземен салон, къщите са пуснали корени и се събират мъглите. Калта е черна или червена. Чудовищен град и безкрайна нощ.

Малко под тях са каналите. Отстрани — само плътна земя. И може би бездните от лазур, кладенци с огън. Това е може би на предела, където се срещат луни и комети, морета и притчи.

В часовете на горест аз си представям кълба от сапфир и метал. Аз съм владетелят на тишината. Защо ли нещо като отдушник се мержелее в ъгъла на небето?

Един Принц се разсърдил, че бил обречен вечно да се стреми към съвършенството на простото великодушие. Предвиждал дивни превъплъщения в любовта. Подозирал своите жени, че са способни на повече от тая угодливост, накичена с лазур и разкош. Искал да види истината, часът на желанията и тяхното истинско сбъдване. Било, или не, заблуда на вярата — той искал това. Най-малкото имал достатъчно земна власт.

Всички жени, които го познавали, намирали смъртта си. Каква разруха в градината на красотата! Но те го благославяли дори и под ножа. Той не нареждал да му водят нови. Жените идвали сами.

Погубвал всички, които го следвали. След лов или пир. Но всички го следвали.

За разтуха изкормял великолепни животни. Палел дворците. Нахвърлял се върху хората и ги съсичал. Но тълпите, златните покриви, хубавите животни не свършвали.

Може ли да се опиваш от разрухата? Да се подмладяваш от жестокостта? Народът му не роптаел. Никой не излагал на показ своите възгледи.

Една вечер той гордо препускал. Появил се някакъв Призрак. Приказно хубав, позорно хубав дори. Лицето му, цялата му осанка излъчвали обещание за любов — многолика и сложна! За неизказано, непоносимо щастие! Принцът и Призракът си нанесли най-смъртоносните рани. Невъзможно било да останат живи! И тъй, те умрели.

Но Принцът си умрял в двореца. Когато му дошъл редът. Принцът бил този Призрак. Призракът бил Принца.

Мъдрата музика липсва на нашите желания.

Ама че яки мошеници. Мнозина са се възползвали от вашето съществуване. Без да е нужно и без да бързат да приложат на дело своите блестящи способности и това, че познават вашата съвест. Какви зрели хора! Очи, учудени като лятната нощ. Червени и черни, трицветни, стомана, надупчена от златни звезди. Лица — безформени, оловни, бледи, изпепелени. Дяволито прегракнали гласове. Кълчеща се походка на измамния блясък. Има и млади — как ли биха гледали Керубино? — надарени с ужасен глас и някои опасни дарби. Изпращат ги в града — да се поотъркат малко, наконтени с отвратителен шик.

О, най-жестокият Рай на свирепото изражение! Нищо общо с вашите Факири и другите шутовщини. С дрехи, направени надве-натри, плод на отвратителния им вкус, те пеят печални песни. Играят трагедии с разбойници и духовни полубогове, каквито историята или религията не познават. Китайци, хотентоти, цигани, наивници, хиени, Молоховци, малоумни старци, зловещи демони — смесват известните простовати фокуси с пози и животинска нежност. Готови са да изпълняват все нови и нови сценки и благонравни песнички. Майстори въжеиграчи, преобразяват местата и хората и си служат с обайващата комедия. Очите пламтят, кръвта пее, костите се разтягат, сълзи и червени браздулици пълзят по лицата им. Техните подигравки, техният ужас траят минута или пък по цели месеци.

Само аз имам ключа за този дивашки парад.

Прелестен сине на Пан. Твоето чело е увенчано с цветя и ягоди и очите ти — две скъпоценни сфери — се въртят непрестанно. Бузите ти, в ръждиви петна от вино, са хлътнали. Острите ти зъби блестят. Гръдта ти прилича на цитра. Звънтежът броди из светлите ти ръце. Сърцето ти бие в утробата, където дреме твоят двойнствен пол. Излез на разходка нощем, за да раздвижиш бедрото си, после другото си бедро и левия крак.

Сред снега — едно извисено творение на Красотата. Мъртвешки хрипове и вълни от глуха музика въздигат, разширяват, карат го да трепери — сякаш е призрак — това обожавано тяло. Черни и кървави рани избухват по тая прелестна плът. Цветовете на живота посърват, танцуват и се отдръпват около това Видение, вдигнато на пиедестал. И тръпките се надигат и ръмжат, и безумният привкус на тези ефекти се насища от смъртните хрипове и прегракналите мелодии, с които светът, останал далече зад нас, замеря нашата майка — красотата. Тя се отдръпва. Тя се възправя. О! Нашите кости са вече в ново влюбено тяло.