Артюр Рембо: Озарения

Ето го времето на Убийците.

Когато светът се превърне в черна гора за нашите четири удивени очи, в ивица земя за две верни деца, в пееща къща за нашата светла страст — тогава ще ви намеря.

Само един самотен старец да има, спокоен и хубав, обкръжен от „нечуван разкош“ — и ще падна в нозете ви.

Нека бъда въплъщение на всичките ви спомени, нека бъда и тази, която знае как да впие пръсти в плътта ви — ще ви задуша в обятията си.

Когато сме много силни — кой ще отстъпи? Когато сме много весели — кой ще пострада от присмеха? Когато сме много свирепи — какво ще ни сторят?

Труфете се, танцувайте, смейте се. Никога няма да мога да изпъдя Любовта през прозореца.

— Приятелко просеща, чудовищно дете! Все едно ти е за тия нещастници и за тия потайни ходове, и за моите смущения. Не се отделяй от нас със своя невъзможен глас, твоят глас! Единствен наш утешител в кошмарното ни отчаяние.

Навъсено юлско утро. С привкус на пепел във въздуха. Мирис на потни дърва в огнището. Подгизнали цветя. Ограбените разходки. Ръмката над каналите в равнината. А защо не вече играчки и тимиам?

Опънах въжета между звънарните. Гирлянди между прозорците. Златни вериги между звездите. И затанцувах.

Високото езеро вечно дими. Каква ли магьосница ще се възправи над белия залез? Какви ли лилави листаци ще скланят глава?

Докато народните средства се пилеят по празненствата на братството — огненорозова камбана бие сред облаците.

Съживила приятния вкус на китайски туш, черна прах ръми над моето безсъние. Гася светлината на лампата, хвърлям се на леглото. И извърнал лице към мрака, виждам ви, мои момичета, мои кралици!

О, това топло февруарско утро! Неуместният Юг е дошъл да пробуди нашите спомени на абсурдни бедняци. Нашата млада бедност.

Енрика беше с памучна пола на кафяви и бели квадрати — такива са носили може би в миналото столетие, — шапка с ширити и копринено шалче. И това бе много по-тъжно дори от траур. Разхождахме се в покрайнините. Денят беше навъсен. Южнякът пробуждаше всички зловония в опустошените градини и по изсъхналите морави.

Но това не отегчаваше жена ми, поне не толкова като мен. На една висока пътека, в локва, останала от наводнението предишния месец, тя ми показа някакви мънички рибки.

Градът със своите пушеци и шума на машините ни преследваше далече по пътищата. О, друг, по-различен свят, обиталище, благословено от небесата и гъстите сенки. Югът ми напомняше за злощастните случки от моето детство. Моето отчаяние лятос. Ужасното струпване на сила и познания, които съдбата винаги е държала далече от мен. Не! Няма да прекараме лятото в тая скъперническа страна, където ще бъдем само сгодени сираци. Искам тази загрубяла ръка да не влачи повече скъпия образ.

Сиво небе от кристал. Странни очертания на мостове. Едните прави. Другите сводести. Трети се спускат или извиват под ъгъл към първите. И тези фигури се раждат отново и отново в озарените лъкатушни канали, но толкова дълги и леки, че бреговете, натежали от куполи, се снижават и се смаляват. Някои от тези мостове са все още накачулени с бордеи. Други крепят пилони, светлинни сигнали и леки парапети. Преплитат се тъжни акорди, късат се, струнни звуци долитат от бреговете. Мярка се червено палто, навярно сред други дрехи и музикални инструменти. Народни песни ли са това? Откъси от господарски концерти или остатъци от улични химни? Водата е сиво-синя, разляна като морски пролив. Бял лъч, долетял от високия свод, слага край на тази комедия.

Аз — един мимолетен и не дотам недоволен гражданин на метрополията, смятана за модерна, понеже добрият вкус е прогонен от подредбата на къщите и от външния облик на сградите. Както и от общия план на града. Тук няма да видите и помен от паметник на суеверието. Моралът и езикът са сведени до тяхната най-проста изява: най-после! Тези милиони хора, които нямат нужда от приятели и познати, са толкова еднакви в своето възпитание, работа и старост, че житейският им път би трябвало да бъде много по-кратък, отколкото го сочат безумните статистики за хората на континента. Също като в моя прозорец — все нови призраци виждам да преминават през гъстия, вечния, миришещ на въглища дим — нашите здрачни гори, нашата лятна нощ! — все нови Еринии пред моята вила, която е моя родина и мое сърце, защото тук всичко напомня едно: Смъртта със сухи очи, неуморната наша наложница и слугиня — отчаяната Любов и красивото Престъпление, хленчещо навън из калта.