Едит Несбит - Децата от гарата

— Да не влизаме сега! — предложи Питър. — Градината ще почака до утре. Нека да идем на гарата.

Пътят се спускаше надолу по хълма през мек плитък торф, от който се подаваха жълтеникави скали. Изглеждаха като захаросани портокалови кори върху кейк. Децата бързо стигнаха до блестящите релси, отделени в района на гарата с дървена ограда. Покатериха се върху нея и внезапно чуха тътен, който ги накара да погледнат наляво, където черната уста на тунела зееше от лицето на голяма канара. Един влак изскочи от тунела със свистене и се плъзна шумно покрай тях. Те усетиха вихъра на преминаването му, а камъчетата между траверсите подскочиха.

— О — възкликна Роберта като си пое дълбоко въздух, — сякаш голям дракон префуча край нас. Усетихте ли как ни облъхна с горещите си криле?

— Предполагам, че една драконска бърлога, погледната отвън, много прилича на този тунел — предположи умната Филис.

Но Питър ги прекъсна:

— Никога не съм се доближавал толкова до влак. Това е най-щурото ми преживяване!

— По-интересно е от игрите с локомотивчето — допълни Роберта.

(Уморих се да наричам Роберта с цялото й име. А и не мисля, че е необходимо. И без това всички я наричаха Боби. Не виждам защо и аз да не постъпя така.)

Тръгнаха към гарата, заслушани в бръмченето на телеграфните жици над главите си. Траверсите се оказаха чудесна пътека за ходене — бяха точно толкова раздалечени, че да служат за брод от камъни в играта на пенлив поток, която Боби измисли.

Така стигнаха до гарата, където линиите се подреждаха в няколко успоредни коловоза. Качиха се на перона и се огледаха. Една линия влизаше в голям двор и свършваше рязко, сякаш бе уморена и искаше да си отдъхне. На релсите имаше товарни вагони. От едната им страна се издигаше огромна купчина въглища, но не нахвърляна безразборно, а оформена като солидна постройка. Големи квадратни въглищни блокове бяха използвани като тухли за фасадата. Купчината беше градена нависоко и им заприлича на картинката от Библията, на която бяха изобразени изгорелите градове Содом и Гомор. Близо до върха на всяка въглищна стена имаше бяла линия.

През един прозорец видяха носача да дреме под разписанието на влаковете. Питър дръпна камбанката над вратата и сепнатият мъж изскочи от стаята.

— Здравейте! — поздрави го с най-учтивия си тон Питър и веднага попита за какво служи бялата маркировка на въглищата.

— За да отбелязва колко въглища има — отвърна носачът, — така че да забележим, ако някой краде. Затова гледайте да не си тръгнете с въглища в джобовете, млади господине!

Последното си прозвуча като чисто заяждане, но Питър веднага почувства, че носачът не е лош човек. А и думите му в крайна сметка се оказаха пророчески.

Били ли сте някога в кухнята на някоя ферма в деня, когато пекат хляба? Тогава сигурно сте виждали огромните нощви с тесто, оставено до огъня да втасва? Ако тогава сте били достатъчно млад, за да ви бъде интересно всичко, което виждате, помните какво удоволствие е да мушнете с пръст меката обла купчина, която се извива в нощвите като гигантска гъба. Ще си спомните и ямичката, която пръстът ви е направил в тестото, и как тя бързо, но сигурно изчезва, а тестото възвръща напълно предишния си вид, стига пръстът ви да не е бил много мръсен.

Така стана и със скръбта на децата от внезапното заминаване на баща им. Отначало тайнственото му изчезване ги уплаши така силно, че не можеха да мислят за друго. Но това чувство постепенно избледня.

Скоро те свикнаха да живеят без баща си, макар и да не можеха да го забравят. Свикнаха и да не ходят на училище, и да виждат много рядко майка си, която по цял ден пишеше, затворена в стаята си на горния етаж. Слизаше само за следобедния чай и тогава им четеше разказите, които бе написала.

Хълмовете, изпъстрени със скали и храсти, долината с извиващия се през нея канал и най-вече железопътната линия бяха толкова интересни, че споменът за стария живот в червената къщичка избледня като сън. Майка им често повтаряше, че „вече са доста бедни“, но децата не се тревожеха. Винаги бяха сити, носеха същите хубави дрехи както преди.

Но през юни се заредиха три дъждовни дни. Плътна водна пелена покри хълмовете. Стана много студено. Децата не можеха да излизат и зъзнеха в гостната. Накрая не издържаха, качиха се до стаята на майка си и почукаха на вратата.

— Какво има? — попита майка им отвътре.

— Мамо — примоли се Боби, — не може ли да запаля огън? Наистина зная как.