Едит Несбит - Децата от гарата

Зеления дракон беше влакът, с който пътуваше старият господин. Той беше един извънредно представителен стар господин, който отгоре на това имаше вид и на добър човек. Лицето му излъчваше здраве, винаги беше гладко избръснат, носеше яки с твърде причудлива форма и цилиндър, под който се показваше побелялата му коса. Разбира се, децата в началото изобщо не забелязваха тези подробности. Всъщност първото, което видяха, беше ръката му.

Това стана една сутрин, когато седяха на оградата в очакване на Зеления дракон. Влакът беше закъснял с три минути и четвърт според часовника, който Питър бе получил за последния си рожден ден.

— Зеления дракон отива там, където е татко — каза Филис. — Ако беше истински дракон, можехме да го помолим да го поздрави от нас.

— Драконите не предават поздрави — обясни Питър. — Те са над тези неща.

— Напротив, предават, стига първо да ги опитомиш. Те ги вземат и отнасят, послушни като кокер шпаньоли… и ядат от ръката ти. — Филис бе наясно с драконите. — Чудя се защо татко изобщо не ни пише.

— Мама казва, че е прекалено зает — отвърна Боби, — но скоро щял да ни пише.

— Хайде да помахаме на Зеления дракон, докато минава — предложи Филис. — Ако е вълшебен, ще ни разбере и ще отнесе поздравите ни на татко. А ако не е, три махвания не са кой знае какво усилие. Нищо няма да загубим.

Така че когато Зеления дракон изскочи с писък от своята тъмна бърлога, т.е. от тунела, трите деца застанаха край линията и размахаха кърпичките си, леко притеснени дали са достатъчно чисти.

И от един първокласен вагон една ръка отвърна на поздрава им. Това беше старият господин.

След този случай стана обичай да се разменят поздрави между децата и влака от 9:15.

Момичетата обичаха да си представят, че старият господин познава баща им и ще се срещне с него „в службата“, където и да се намираше това тайнствено място. Господинът ще му разкаже как трите деца стоят край линията и му пращат поздрави всяка сутрин, все едно каква е — дъждовна или слънчева. Защото сега те можеха да излизат когато си поискат, дори и в такова време, в каквото преди никога не ги пускаха навън, докато живееха в своята къща. Това беше станало възможно благодарение на леля Ема и децата все по-силно усещаха, че са били несправедливи към нея. Установиха от опит колко са полезни високите гамаши и водонепромокаемите якета, на които се бяха смели, когато леля им ги купи.

Майка им продължаваше да е заета с писане на разкази. Тя постоянно изпращаше голямо количество продълговати сини пликове и постоянно получаваше големи пликове с различни цветове и размери. Понякога, като ги отвореше, въздъхваше горчиво:

— Още едно разказче се връща вкъщи да си подремне — и тогава децата обикновено много се натъжаваха.

Но понякога тя размахваше тържествено плика във въздуха:

— Ура, ура! Ето един издател, който си разбира от работата. Той е одобрил разказа ми и това е доказателството.

В началото децата мислеха, че доказателството е писмото, което разбиращият от работата си издател е написал, но скоро научиха, че доказателството се състои от дълги свитъци хартия, наречени коректури, на които бе напечатан разказът, а майката трябваше да го провери за грешки. Когато издателят си разбираше от работата, имаше и кифлички за чая.

Един ден Питър слизаше към селото да купи кифлички, за да отпразнуват добрия вкус на издателя на списание „Детски свят“, когато срещна началника на гарата.

Питър се почувства много неудобно, защото вече беше имал време да размисли над аферата с въглищната мина. Не смееше да поздрави с „добро утро“, както е прието да се прави, когато срещнеш някого на пуст селски път. Обзе го парещото чувство, че началникът на гарата едва ли ще отговори на човек, който краде въглища. „Краде“ звучеше зле, но Питър разбираше, че това именно е точната дума. Така че момчето сведе поглед и не каза нищо.

Началникът на гарата беше този, който каза „Добро утро“, когато се разминаха. И Питър отвърна на поздрава. А после си помисли: „Сигурно не успя да ме познае на дневна светлина, иначе нямаше да бъде толкова учтив“. Тази мисъл хич не му хареса. И тогава, преди сам да знае какво ще направи, той се затича след началника на гарата. Мъжът спря, щом чу стъпките и го изчака, а запъхтяното момче с пламнали уши каза:

— Не искам да бъдете учтив към мен, ако не знаете кой съм.

— Моля? — Началникът на гарата бе много учуден.

— Помислих си, че може би не ме познахте. Аз съм този, който взе въглищата — продължи Питър. — Много съжалявам за постъпката си. Това е.